Поетът Тильо Тилев: Тишината е най-мощният многоглас

IMG-c69509134f2e5911559d7fa46ead5549-V
Пловдивски университет“ в 500! Текстовете заговарят на един език, посочва главният редактор на изданието за образование, наука и култура

Написахте ли поетическия цикъл „5х100“?

В поезията и числата винаги има някакво тайнство, някаква мистика, което позволява различни интерпретации.

Какво можем да видим зад формулата „5х100“ – пет танца със сто жени едновременно, пет стогодишни уискита, изпити сто пъти, пет книги с по сто издания, но не сто тираж… 

Всичко това звучи много примамливо, но аз видях и нещо друго – едно от любимите ми стихотворения на Жак Превер, в превод на Веселин Ханчев:

Хиляди, хиляди години 

не биха ми стигнали 

да разкажа 

за оня миг вечност, 

в който ти ме целуна, 

в който аз те целунах 

една сутрин, в светлината на зимата, 

в парк Монсури, сред Париж.

Сред Париж,

на земята, 

която е всъщност звезда.

Нека не забравяме, че нашата планета всъщност е звезда! Може би това ще ни накара да гледаме по различен начин на себе си и на другите около нас.

IMG_20201127_133900

Академичният вестник е журналистика в науката или сте на друго мнение?

Дали е журналистика в науката, или наука в журналистиката – вероятно е процент и от двете плюс още нещо. По-скоро бих го определил като феникс, който се възражда с всеки брой, защото всеки нов брой е и ново  начало. 

Ако трябва да събера в една дума това, което искам да постигна във вестника, тази дума е човечност, в най-широкия смисъл на нейното значение. 

А за мен, в личен план – вестникът е преди всичко много любов. Някаква взаимност, която продължава вече почти 30 години.

„Пловдивски университет“ се вля в новите тенденции – 16 години в интернет пространството, във формат, съдържащ и цветови вариации, но ядрото на графиката остава класическо, особено в печатната форма. Къде е мотивът на тази концепция? 

Най-краткият отговор е модерност и традиция, съчетани в едно. Нещо като модерен традиционализъм и консервативен модернизъм. Разбира се, всяко издание е насочено към определена аудитория и се опитва да я формира по някакъв начин, както и обратният процес важи в пълна сила. За един академичен вестник това се отнася в по-голяма степен, защото той е насочен към голяма група хора с различни интереси и специализации, още повече че тези хора представляват почти целия възрастов и интелектуален диапазон – от студента първокурсник до професора.

Разчупената графика, заиграването със заглавието и подтекста  предизвикват емоционалното любопитство, но невинаги спомагат за по-лесното четене, а в много случаи отпращат към нещо съвсем различно. Затова предпочитам читателят да търси себе си в текста, а не само да е привлечен от неговата визуализация. 

Асоциативната интерпретация може да изтълкува логото, че  Паисий е и знак, и вглъбен рецензент на всеки брой. Какво мислите?

В стихотворението „Верую“ на поета Рашко Стойков няколко пъти се повтаря рефренът, че нямаме право да обичаме, да мразим, да живеем така – „сякаш Ботев не е съществувал“. Ние, които сме в университета, носещ името на светогорския монах, нямаме право поне да пишем така, сякаш Паисий не е съществувал.

Вероятно подсъзнателно възприемаме този Паисий от вестника и като наш учител, но и като строг рецензент, който винаги е готов, ако сбъркаш, да ти каже: „О, неразумни и юроде!…“. 

В ролята си на главен редактор трудно ли намирате синхрона между различните стилистики и умонастроения – в „Пловдивски университет“ автори са преподаватели от разнотипови направления, студенти в тях, известни имена от пловдивската и националната културност?

Наистина, на пръв поглед изглежда, че в университет с девет факултета, два филиала и няколко департамента трябва да се чувстваш като във вавилонска кула. Странното е, а може би не е странно, че при толкова различни институции и хора, събрани на страниците на вестника, не се случва това вавилонско разноречие, а всички текстове заговарят на един и същ език.

Каква реакция да очакваме в следната ситуация: отваряте един текст и вътре пише – поетът Тильо Тилев живее в „Извънсезонно време“, думите му са „Сънят на разума“, поезията му звучи „Една октава над дъжда“, прави предпремиери на книгите си с „Крал Артур и другите ми братя“, превръща творчеството си в „Стихове за посветени“, а отворът на изобразителната бленда е настройван от „Дъхът на твоето очакване“?… 

Благодаря! Страхотна ситуация. Направо ме изненада. 

В контекста на въпроса обаче ситуацията може да се разглежда и като проблемна, ако трябва да я опиша с думи. Защото, както знаем от знаменитото капричио на Гоя, „сънят на разума ражда чудовища“. Добре е поезията да звучи една октава над дъжда, за да се чуваме с крал Артур и другите ми братя, на които съм посветил стихове. А „Дъхът на твоето очакване“ обяснява на една жена, че докато нея я има и ме чака, аз съм жив, но това обяснение ще го разберат малцина, защото е написано с „Азбука за ангели“. 

Korica_Dyhyt_na_tvoeto_ochakvane

Всъщност заглавията на Вашите лирически книги носят доста синтез  – с тях изговаряте всичко и следва уединение в пространството на тишината… Така ли е?

Няма как да не се съглася, след като съм писал, че „тишината всичко ще ни каже“. Тишината е най-мощният многоглас, но трябва да сме се уединили с нея, за да я чуваме. В нейното пространство най-добре се получава „диалогът“ със себе си, а в този диалог се раждат думите на стихотворението.

Докъде зад текста продължава поезията?

Поезията е навсякъде и по всяко време. Фиксирането й в текста е само опит да я съхраним за нашите сетива. Тъй както в ЦЕРН физиците се опитват да хванат в своите филтри божествената частица. Ако продължим в тази посока, стихотворението е резултатът от нашия експеримент, а за да се превърне отново в поезия, то трябва да стигне и до читателя. И най-прекрасният текст,  ако не е четен, е мъртъв.

Поетическите естетики и направления в поезията в национален и световен план, към които имате най-голямо пристрастие и Ви въздействат най-много?

Не ми се ще да говоря за направления, защото в тях винаги има нещо изкуствено. Предпочитам за автори. От българската класика – Яворов и Дебелянов, от съвременните ни класици – Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Цанев, Борис Христов, и много други поети, с някои от които се познавам лично, с други сме приятели.

От световната литература – от англоезичната Томас Ст. Елиът, от френската Гийом Аполинер, от италианската Салваторе Куазимодо, от испанската Висенте Алейсандре, от немскоезичната Кристоф Мекел, от руската Александър Блок… Имената дотук са на представители на европейската литература – с изключение на Елиът, който е роден в Америка, но се формира като автор в Англия. Подразбира се, че тези автори не изчерпват моите пристрастия. Списъкът може да е твърде дълъг, а и до всяко име веднага се появяват поне още няколко.

11539254_10204247804742804_7616129063885387384_o

Да се върнем към епизодите от детството, за които сте говорили: книгите за пътешественици и откриването на континенти. Какво изнамира поетът и за кое най-често е в импулсивно въображение, че е възможно да открие?

Благословено да е невежеството! Детството ми мина в село Стрелец, близо до Стара Загора, където имаше библиотека, пълна с хиляди примамливи книги. А за детето, което е завладяно от онзи „ненаказан порок – четенето“, както го нарича Валери Ларбо, нямаше по-интересно място и по-силно преживяване. Нямаше кой да ме напътства, но аз плувах в това малко море от познание и приключения и мечтаех. Превъплъщавах се в Томек, който е ту на военната пътека, ту при изворите на Амазонка, в Збишко от Богданец или някой друг от героите на Сенкевич, обикалях океаните и откривах острови по течението и континенти с „Веселия Роджър“ на мачтата или в екипажите на Колумб, Магелан, Джеймс Кук, Васко да Гама…

Мисля, че няма по-истинско време и пространство от света на детството. По-късно, когато вече са ти казали, че си възрастен, може би поезията е продължението на  този свят.

А за изнамирането от поета? Опитва се да намери себе си преди всичко, защото вътре в него е скрита идеята за това, което трябва да изтръгне от обитанието на сенките и да го проецира в света на светлината.

На посветените е известно – баща сте на филолози с езици от различни клонове на индоевропейското семейство. Та ако се връчват призове „доктор хонорис кауза“ за принос в тази сфера, то със сигурност влизате в класацията. Кажете обаче нещо повече за идеята да коронясвате „доктор хонорис кауза“ на „Пловдивски университет“?

Тази идея има малко предистория. В началото, когато връчвахме наградите от литературния конкурс на вестника, беше само награждаване и литературно четене на отличените автори.

IMG_20201127_134035

В едно от изданията на този конкурс поканих поета Тодор Чонов, после отчитането на конкурса съвпадна с юбилеен брой на вестника и поканих поети от различни генерации. (Тук отварям една скоба, защото е важно за литературната история на Пловдив. Всъщност след това четене се роди идеята за Поетичната академия на Добромир Тонев. Тя затова е академия, защото идеята се роди в Университета. Той ме попита дали още има литературен клуб – аз го бях водил до предната година, но в момента нямах възможност. Тогава Добри каза, че се чувства достатъчно зрял и мъдър, за да предаде на младите поети своя опит. Изпратих студентите, които знаех, че пишат, пуснахме едно съобщение във вестника за създаването на Поетичната академия, а той ме покани на първото литературно четене, което беше в двора на Синята къща. Нататък е ясно.)

А за избирането на „доктор хонорис кауза“… Видях, че тези събития покрай награждаването стават по-интересни, когато каним и някой поет или писател – тогава те бяха в една хубава средна младост и много талантливи, разбира се. Започнахме с тези, които бяха и част от кръга на поетите с китари. Първият беше Христо Карастоянов, после Гриша Трифонов, Валери Станков, Красимир Йорданов, Иван Вълев, Антон Баев, Александър Секулов, Емил Милев, Петър Краевски, Румен Денев, Веселин Стоянов, Георги Янев и последният ни доктор хонорис кауза е известната канадска поетеса Клодин Бертран.

S_kanadaskata_poetesa_Klodin_Bertran_-_doktor_honoris_kauza_na_vestnik_Plovdivski_universitet

Дано не съм пропуснал някого. Разбира се, тук има едно намигване, но същевременно тези автори отдавна имат своето място в литературата, а с времето стават все по-значими. Сигурен съм, че един ден някой от тях ще бъде не само доктор хонорис кауза на вестника, но и на самия Пловдивски университет.