Най-новият брой на списание „Нула 32” с мото „Градът в краката й” увеличи още рейтинга на изданието. Провокативно, многоаспектно или заглавие синтез? Отговорът е може би след срещата с текстовете на „Градът в краката й”, преди и след хоризонта и на очакването…

Панайот Стефанов, главен редактор, и Илия Димитров, редактор, ни повеждат към лабораторията на този брой от серията „Нула 32”.

Редакционното заседание за броя разгорещи ли дебати?

П. Ст.: Може да се каже, че планьорката беше доста интензивна, да. За разлика от друг път, сега темата сама ни намери и успя да ни развълнува истински, може би няма да преувелича, ако кажа, че това беше и броят, който най-пълно ни ангажира. Вярвам, че си личи от текстовете вътре. Както казахме и на представянето – „Градът в краката й“ е най-налудното и рисковано нещо, което сме правили.

И. Д.: В ядрото на разгорещилите се дебати стоеше доколко да останем подвластни на младежките ни интереси и съответно коя от женските проекции да надделее в броя. Но мисля, че успяхме да балансираме нещата.

Нещо, което жените – автори от „Градът в краката й”, да премълчаха с феминална тактика?

П. Ст.: Авторите, които каним да пишат при нас, вече са достатъчно запознати с редакционната политика и със стила, едва ли има място за съмнение или неразбирателство в общуването помежду ни. Едва ли и ние бихме им попречили да бъдат докрай свободни в себеизразяването си.

И. Д.: Като мъже, не сме устроени да разбираме онова, което премълчават, така че – знае ли се, не се знае. Женска му работа.

„Жената, на която е посветен настоящият брой, си тръгва откорицата му така, както си тръгва от нас в момента, както ще си тръгне и от вас накрая, за да остави епохите и историята да въздишат след нея. Да я проклинат и да я мечтаят, но никога да нея забравят” – художествен експеримент или реално светоусещане е този цитат от уводния текст?

П. Ст.: Като се замисля, питането е до най-висока степен валидно и за същината на списанието изобщо. Адмирации за което! Истината е, че никога няма да разберем. Може би е по малко и от двете. В крайна сметка, не всичко трябва да бъде казано – би било твърде досадно за мен, не е необходимо. А и е малко невъзможно също.

И. Д.: Целият брой е преди всичко художествен експеримент – през призмата на художествената условност, че разбираме и познаваме жените, през колебанието и хаотичността на думите в него. Цитат се клати и се крепи единствено на наивността на пишещите хора, че всичко е така, както си го напишеш.

П. Ст.: Всичко се пише както си го напишеш!

Всъщност текстът на Илия Димитров прожектира словесно част от модусите на женскостта – жената майка, муза, съпруга, приятел, жената около теб. На автофокус ли функционират, или трябва мануална фокусировка?

И. Д.: Може би някога е ставало авто, но тук явно модернизацията на живота действа неочаквано проаналогово и модусите на женскостта започнаха все по-трудно да се фокусират заради социалните и политически бури, сред които се рее съвременният женски образ, който сякаш се опитва да бъде всичко. Затова усетих необходимостта сред тази употребеност на женския смисъл да открия неговите непреходности в самостоятелността му най-вече като естетически факт.

Към Панайот Стефанов: „Момиче от копчетата” и „Момиче от копчета”?…

П. Ст.: „Момиче от копчета“ позволява на повествованието да придобие и поетичен пласт, което винаги е предимство за издание като нашето, стоящо с единия крак в публицистиката, а с другия – в литературата. Нещо повече – в известен смисъл сбъдването на всяко момиче в представата на момчето минава през акта на разкопчаването и събличането, но нека тук не напускаме сублимното.

Между другото, навремето, когато са поставяли въпросните дървени пейчици, преди да се утвърдят като „Копчетата“, пловдивчани са ги наричали и „кашкавалите“, „кашкавалените пити“ и други производни.

Да сменим рода на думата, отразяваща притежание – „Градът в краката му”. Може би тематика за футболни звезди…

П. Ст.: Несъмнено и това ще стане. Борим се на няколко фронта, а в момента ни предстои и важен турнирен мач за Купата на България, накъдето са насочени усилията ни.Играем брой за брой!

И. Д.: „Градът в краката му” е друга вселена, която има своята голяма тайна и е също толкова достойна за опоетизиране.

И за кулминация – повишава ли се егото на жената, когато градът е в краката й?

П. Ст.: Хубаво е жената да се разхожда със самочувствие, особено на декор като този. Важното е обаче това да не се превръща в нарочен стремеж, в самоцел. Предпочитам естествеността на нещата, а – сигурен съм – и читателите ни. Но – разбира се – и тук се изисква определена доза талант и умение, труд дори. Защото „изкуството да се харесаш, се учи“, както разказва Ина Иванова. Токчето се чупи лесно, когато стъпваш накриво.

И. Д.: Определено този брой повишава женското самочувствие, което пък не е никак лошо за нас, създателите му. Веднъж дори си казахме, че след този брой бихме се оженили една идея по-лесно.