Енциклопедистът модернизатор

Ivan Dobrev

Иван Добрев (роден на 18 октомври 1938 г. в Сливен), доктор на филологическите науки, член-кореспондент на БАН, доктор хонорис кауза, е колосална фигура в международната славистика и знаков учен за българското езикознание. Той  принадлежи – по изследователски стойности, интердисциплинарни обвързвания на езиковите факти, като сигнализиращ и узаконяващ автор по фундаментални и дискусионни теми, към рейтинговия кръг на учените от ранга на Любомир Милетич, Беньо Цонев, Ал. Теодоров-Балан, Стефан Младенов. Те са извънрамкови и всъщност доста рядко са назовавани с предименно титулуване. А това е непоклатима гаранция за функциите на личността и нейната водеща роля в асоциирането, разпознаването и адмирирането на Името.

Енциклопедично интелектуалната територия на езиковеда Иван Добрев е създадена от самия него и запазена за неговото езикознайно присъствие. Езиковедската му мисъл дешифрира и най-сложните знаци, съсредоточавайки се върху въпроси на кирилометодиевистиката, палеославистиката, текстологията, индоевропеистиката, палеографията, епиграфиката, етнокултурологията, фолклористиката, лексикологията, химнографията, историческата фонетика, хронологията, историята, глотометрията, диалектологията, старобългарския език в едиторен и теоретичен план, историческия развой на българския език на общославянски фон.

Откритие е на големите лингвисти Мирослав Янакиев и Петър Илчев (те също принадлежат към малкото езиковеди от азов тип в българската наука). Още в студентските му години виждат неговата даровитост и способностите да трасира нови посоки в старобългаристичното познание. И го приближават към своя кръг.

Азовият тип езиковеди – компетентни учени с ярък авторски профил, са носители на пластична и дълбокосъдържателна тълкувателска позиция. Моделират текста по своеобразните правила на себеличностното възприятие и диктуващите мелодии на медиацията, а тези мелодии ги превръщат в безеквивалентни посредници на знанието.

При азовия тип езиковеди егоцентризмът (ядро на езиковия антропоцентризъм) е подтекстов. Езиковедите азовисти са отговорни пред езика като хилядолетна загадка на човечеството и вековен феномен, наслагващ постоянно въпроси. В този смисъл основната координатна система на прагматиката – триадата Аз-Тук-Сега, присвоила статута и на стабилна перспектива според дефинирането на друг азов тип лингвист –  Стефана Димитрова (също родена в Сливен), доктор на филологическите науки, професор, доктор хонорис кауза; присвоява разширено измерение. Именно чрез индекса аз и пространствено-времевите показатели азовият езиковед изговаря и потвърждава отговорността си пред тълкуването на езиковите факти във всяка проява на устно или писмено текстосъздаване. Пред всичко, свързано с феномена „език” в неговата синхрония  и диахрония – вътрешно  толкова органически взаимозависими.

„Старобългарска граматика. Теория на основите” предполага множество препрочитания и при всеки прочит казва на адекватно търсещия читател отново нещо ново. А „Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение” е твърд аргумент как интердисциплинарният подход носи плодотворни резултати, когато авторът е орисан да мисли интердисциплинарно и да вижда форми, кодове, преплитания в диахронната тематика, и то в сравнително-историческа и културсемиотична широта. За творчеството на енциклопедиста модернизатор може да бъде продължено, но нека филологът да потърси пряк контакт с текстовете му!

„Старобългарски език” (за X, XI и XII клас на НГДЕК) от Иван Добрев, Живка Икономова, Анна-Мария Тотоманова (три самостоятелни издания, съответно през 1983, 1985 и 1986) е на първите позиции в библиографията на много образователни програми. Езиковедският поглед потвърждава, че изданието е далеч над границите на традиционния учебник. То влиза като теоретичен източник и библиографски базис в изследвания по проблематиката на старобългарския език. В дълбинните пластове на този условно наричан учебник стои и написано от Франц Миклошич, Август Лескин, Вацлав Вондрак, Паул Дилс, Андре Ваян, А. М. Селищев, само че във форма, претворена от българските автори.

Към портрета на модернизатора в езиковедската ни старобългаристика е интересно да дабавим и един нюансиращ щрих. Достатъчен обаче и за обобщения, и за разбиране на това, което се възприема като величина. През април 2015 г., бидейки рецензент на респектиращо изследване на утвърдения лингвист Антоанета Джельова, несъизмеримият Иван Добрев започна своята вербална проява полушеговито и с усмивка, включвайки в действие контекстуалната употреба на Иван в изреченски пример. Потвърждение: ерудитите могат и да разкодират из семиозиса, и да владеят Словото в безграничие, и да излизат своевременно от протоколизма…

Посветените в развоя на българското езикознание ще приемат, че с името на Иван Добрев трябва да бъде свързана макромодернизацията на старобългаристичните езиковедски изследвания у нас. И едно пояснение – по случай 100-годишнината от рождението на Кирил Мирчев, в интервю за вестник „Пловдивски университет” (2002) споделя, че дългогодишният титуляр на дисциплините Старобългарски език и Историческа граматика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” остава негов учител завинаги. Това е почит към началото, към високообразования  вещ познавач на старобългарските и среднобългарските писмени паметници. Школата на Мирчев е вид начало и за Петър Илчев,  чиито старобългаристични текстове вече дават първите сигнали на модификация в научноизследователската фокусировка върху старобългарския езиков материал (виж сборника „Статии по палеославистика”, излезли със знака на УИ „Св. Климент Охридски”, 2018).

Казаното за Иван Добрев като макромодернизатор в старобългаристиката – нека позволят литературоведите – притежава актуалитет в сферата на българското литературознание и за Никола Георгиев, доктор на филологическите науки, професор, доктор хонорис кауза и носител на Хердерова награда (негови текстове под марката избрано бяха публикувани наскоро: том 1. – „Литературна теория. Питания и изпитания”, „Изток-Запад”, 2017, и том 2. – „Литературни похождения. Автори, творби, анализи”, „Изток-Запад”, 2018). Иван Добрев и Никола Георгиев са състуденти. И приятели от студентската скамейка, сочи интервюто с палеослависта в сп. „Филологически форум”, бр. 1, 2015.

Явно неслучайността (на т. нар. случайно) проработва с пълната си мощ. Интерпретаторски умове като Иван Добрев и Никола Георгиев националната ни наука е очаквала от своето създаване, получава ги през XX-ия век и не е необходимо да търси нови варианти на техните способности. Защото оригиналът често се оказва трудно доближим за последователите, за впусналите се подир кумирите си,  за залагащите на цитата и формулата „както отбелязва…”.

Написаното от Иван Добрев е придобило собственост в класическите постижения на науката. То съчетава традициите и новото, конкретното и абстрактното, общностното и индивидуалното. А индивидуализмът на енциклопедиста – по единствено Иван-Добрев начин, чрез „канонизиран” идиолект, дори по-точно – идиостил, ситуира и анализира лексикалното и граматичното в езиковата старина, архетипния модел на  глаголицата, връзките между сходни направления, имащи обединяващ център – явленията език и култура, структурите в Кирило-Методиевия език, старобългарските консонантни склонения, старобългарската лексикология като гносеологичен космос, развоя на българския език, диалектиката и метафизиката на изречението, извеждайки ги във високосемиотичното пространство на световната цивилизация!

Снимката е от списание „Филологически форум“