След модус магистър и преводач на Любомир Милетич (бел. ред. Енчо Тилев преведе от немски издадената през 2013 г. монография „Родопските говори на българския език“, чието първо публикуване е на немски през 1912 – „DIE RHODOPEMUNDARTEN DER BULGARISCHEN SPRACHE”) категориалните и некатегориалните значения в езиковата система Ви донесоха докторската титла. Кое е категориално и кое некатегориално?

Темата на дисертацията се различава изцяло от дипломната ми работа като магистър, в центъра на която беше преводът на книгата „Родопските говори на българския език“ на акад. Любомир Милетич. Но смятам, че дипломната работа в известна степен беше подготовка за написването на по-сериозен научен текст, какъвто предполага дисертационният жанр.

Що се отнася до категориалното и некатегориалното, дисертационното изследване е построено изцяло върху теорията за граматичните категории на руския лингвист Александър Владимирович Бондарко. Макар че трудовете му са добре познати в България и най-вече в Пловдив, с радост мога да кажа, че в дисертацията ми за първи път се представят пред научната общност у нас идеите на А. В. Бондарко за категориалността и некатегориалността в езика, като акцентът е върху некатегориалните прояви. Категориални той нарича всички онези граматични значения, които са присъщи на категориите и които се отличават с някои специфични признаци (инвариантност, облигаторност и др.). Некатегориалните, от друга страна, не се характеризират с признаците, които са присъщи на категориалните значения, но това не означава, че се срещат по-рядко в езика – дори напротив, описани са случаи, в които некатегориалността е единственото средство за семантична експликация. Без да влизам в повече детайли, ще добавя, че разглеждането на тези езикови явления е много интересно и перспективно, защото то помага да вникнем по-дълбоко в системата на езика и да осъзнаем някои механизми, които ежедневно действат в речта ни, но за които не си даваме сметка.

 Проф. д.ф.н. Стефана Димитрова е лингвист теоретик. Известно е, че владее няколко езика, познава научните школи и развоя на техните постановки, търси не само системността в езика, но и проявите на антисистемата. Всичко това предполага диалог със семиотичен човек, с представител на категорията homo creativus?

Всеки, който е общувал с нея в битността й на учен, не може да не се възхити на енциклопедичните й знания в областта на лингвистиката, и то в онзи теоретичен аспект на науката за езика, който за мен трябва да бъде водещ – имам предвид чисто теоретичното осмисляне на езиковите абстракции, при което изследователт успява да се „задържи“ над езиковия материал, без да „потъне“ в него. За съжаление, по този начин се работи твърде рядко в България, но приносите на проф. Димитрова са безспорни и добре известни на изкушените от езикознанието не само у нас, но и в цял свят.

Щастлив съм, че през времето, когато бях редовен докторант в Катедрата по руска филология на Пловдивския университет, имах възможността да опозная проф. Димитрова и в чисто човешки аспект, който е не по-малко интересен. Мога само да й пожелая да бъде здрава и вдъхновена още много години, защото ми се струва, че в родното езикознание скоро няма да има такъв учен от нейната величина. А на себе си пожелавам да продължа общуването си с нея.

Преводът от немски, анализът на руската морфология, съпоставителният анализ или без степенуване: изборът е в зависимост от филологическата умонастроеност?

Да, причината вероятно е в настроението на ума, знам ли? Но през всички тези години може би в най-голяма степен бях воден от ентусиазма да надникна в езиковата система, като след това оставя нещо значимо след себе си – нещо, от което самият аз да съм доволен. На официалната защита, когато по протокол всеки кандидат-доктор трябва да направи кратко изказване, припомних думите на великата Мария Калас, която цял живот е била изключително взискателна към себе си и която заявява, че без съмнение публиката очаква от нея по-малко, отколкото тя очаква от самата себе си. Смятам, че самокритичността и трудно постижимите цели са две от най-важните условия, за да може човек да напредва в това, с което се занимава, независимо какво е то. Така че настроението на ума е едно, но човек трябва да има смелостта и търпението да довърши започнатото.

Проф. Димитрова е посочвала, че лингвист се става в обкръжение. Споделете за контекста на пловдивската младолингвистична школа, оформирала се от езиковеди, принадлежащи на Лингвистичния клуб „Проф. Борис Симеонов“, където бяхте и председател на формацията?

Напълно споделям мнението на проф. Димитрова и трябва да признаем, че днес липсата на авторитетно обкръжение във всяка една област на човешкото познание е осезаема. Или може би това се наблюдава само в България? Не знам. Но е безспорно, че човекът се формира в най-голяма степен под влияние на средата, в която се намира. Затова мога да кажа с радост, че Лингвистичният клуб „Проф. Борис Симеонов“ е благодатна почва, върху която израстват вече немалко млади изследователи на езика, което доказва класата на Клуба. Инициативите, които се организират от формацията, са много и достатъчно популярни, говорят сами за себе си. Фактът, че ежегодната конференция за студенти и докторанти, организирана основно от членовете на Лингвистичния клуб, догодина ще отбележи своето двадесето издание, е показателен за професионализма на колегите и за всеотдайността на ръководителя на формацията – доц. д-р Красимира Чакърова. Сигурно на пръстите на едната ръка се броят филологическите форуми с такова дълголетно присъствие.

Любимата езикова категория на д-р Енчо Тилев?

Трудно ми е да отговоря еднозначно на този въпрос, „любими“ са ми няколко категории, но като цяло по-интересни са ми абстракциите при имената. И ако все пак трябва да посоча конкретно една категория, може би това ще е степента при прилагателните имена, защото от няколко години се занимавам с проблема за елатива в езика. А и вероятно защото в извънезиковата действителност човек трябва да умее да степенува важните неща, без да „елативизира“, т.е. без да абсолютизира излишно. Степента, мярата са важни не само в науката – те са важни и в живота, за да не се налага превъзходността да отстъпва място на абсолютното, изписано с отрицателен знак.