Винаги са ме интересували преливните процеси както на повърхнинно равнище, така и в зоната на лингвистичните теории и методи на изследване, акцентира световноизвестният изследовател

Теоретичното езикознание у нас придоби амплифициращото параметрите му издание „Лингвистичен роман. My Way”. Неговият автор – докторът на филологическите науки проф. Стефана Димитрова, спечели поредните акламации на генерациите филолози при официалното промотиране в Софийския университет. Пловдивското присъствие в сугестивния текст е видимо. Той излиза със знака на „Макрос”, стоящ и във „Вселената на езика. Диалози с професор Стефана Димитрова”. Графичното оформление на корицата е на художника Петко Иванов, а в постигането на цялостната концептуална реализация профилни действия прилага езиковедът доц. д-р Енчо Тилев. Той и рейтинговият преподавател по руски език д-р Илия Солтиров защитават докторатите си под ръководството на проф. Стефана Димитрова. Нейният анализационен и аудиторен подход, когато визитира в Паисиевата алма-матер, придава градационно измерение на филологическостта.

Стефана Димитрова „въвежда в нашето езикознание термина пресупозиция и разработва въпроса за пресупозитивната основа на изказите в текста. Тя е автор на първата у нас книга по текстова лингвистика (Текст и подтекст) и научен редактор на първия сборник по текстова лингвистика – Лингвистика на текста. Нейни са първите публикации по лингвистичен структурализъм (статията Структура, структурализъм, структурен и структурален анализ, монографията Квантитативните и структурални методи в изкуствознанието и др.). Тя ръководи първите прагматични изследвания на текстово равнище (съставител и редактор е на сборника студии Прагматика на текста) и въвежда в българската лингвистика темата за езиковата демагогия (в авторската монография Езикова демагогия) и за лингвистичната относителност (в книгата си със същото заглавие)”, посочва проф. д.ф.н. Максим Стаменов.

 

Проф. Димитрова, след като нарекохте голямата си книга „Лингвистичен роман. My Way”, възможно ли е заглавието да бъде преобразувано в Моят път е лингвистичен роман?

Мисля, че не може. Ако можеше, така щях да го напиша. Моят път в живота не е свързан само с лингвистиката. Аз съм живяла в нея, но съм жив човек и имам и други увлечения, радости и печали. Струва ми се, че никой автор не обича да преименуват книгата му. Зад едно заглавие за самия автор се крие винаги един много по-богат подтекст от това, което може да извлече и най-проницателният читател. Това, разбира се, на читателя не му пречи да пренарежда което и да е заглавие така, както му диктува неговият прочит на съответната книга.

Подходът на озаглавяването се оказва предизвикателен като паратекст/перитекст и за литературоведите?

Едва ли. Езиковедът си живее в своя възможен свят, литературоведите – в своя. Разбира се, всяка книга има толкова прочити, колкото и читатели. Ако някой литературовед се заинтересува от моя текст, може да си го интепретира през своята призма, но аз не съм имала предвид никакъв контакт със специалисти от други области на ниво заглавие.

Архитектониката на тази макрокнига показва плътна свързаност на текстовете в нея – всеки следващ е начало, излизащ от предходния: стратегически подход или се самополучи?

Нито едното, нито другото. Това е осъзнатото ми желание да покажа преливността на лингвистичните теории и възникващите в тях научни сюжети. Всъщност това е основният замисъл на цялата книга. Нещо повече, това е стилът на работата ми през целия ми професионален живот. Винаги са ме интересували преливните процеси както на повърхнинно равнище, така и в зоната на лингвистичните теории и методи на изследване. Ако в една теоретична книга има нещо, което се е самополучило, това не е комплимент за автора, защото той трябва да отговаря както за очертаването на предмета на описание, така и за неговата интепретация на всяка стъпка от дескрипцията.

Вие пишете: „Изхождайки от сложността на езика като общочовешки феномен, Владимир Андреевич стига до извода, че науката все още не е запозната с всички негови функции. Той предполага, че лингвистичната прагматика е един от най-надеждните пътища към уточняването на функционалното езиково богатство” – синтезно погледнато, какво бе разкрито досега чрез прагматиката?

Мисля, че на този въпрос съм отговорила още в книгата си Лингвистична прагматика и в онези части на новата ми книга, които са свързани с тази научна област. Преди всичко става въпрос за разгледаните в книгата дискусионни въпроси, които не могат да бъдат изброени в едно кратко интервю. А освен това без разработката на прагматиката във всичките й направления (а те не са едно или две), едва ли щеше така да разцъфти и когнитивизмът в лингвистиката.

Как се съотнасят превърналата се в универсалия Хумболтова концепция за езика като ergon и energeia и своеобразното езиково състояние в т. нар. аморфни езици, където думите се генерират в параметрите на изречението и извън него се деструктират?

В съвременната лингвистика универсалии се наричат не концепции, не факти на теорията, а само факти на езика. Ако имате предвид, че концепцията на Хумболт е приложима към всички човешки езици, то Вие сам си отговаряте на въпроса – и в аморфните езици, и във всички други езици пораждането на езикови съобщения е речева дейност (еnergeia), независимо от типологичните характеристики и механизмите на функциониране на репертоара на езиковите средства, които в изолация са само принадлежност на езика (ergon). Още веднъж се връщам към твърдението Ви, че Хумболтовата концепция се е превърнала в универсалия. В съвременната лингвистика нито една теория не е приета за универсална. И Хумболт, и основните му последователи – неохумболтианците, имат своите опоненти и всички интерпретации на Хумболтовите виждания за езика имат дискусионен характер.

В продължение на въпроса с ergon – energeia съдържание, извеждате в заглавие израза на Майкъл Халидей „Текстът може да се изследва и като процес, и като продукт”: къде е средоточието на двата аспекта?

Средоточие няма, освен ако за такъв не се приеме самият обект, но това звучи малко софистично. Според комплементарния принцип на Нилс Бор един обект може да се изследва по различни начини с различни средства и в резултат да се получават различни сведения за него, които външно дори да са в противоречие помежду си. Но всички те са верни, ако наблюдението е проведено чисто и непротиворечиво. Изследването на текста като процес е свързано с неговото изграждане, а като продукт с функционирането му в процеса на комуникацията.

Дискурсивните думи са в ролята на своеобразни декодери на смисъла – тези единици ли принадлежат към основните показатели за езика в статуса му на егоантроцентрично явление?

Дискурсивните думи наистина са свързани с егореференцията на говорещия, но те имат и релационна, текстообразуваща роля, поддържайки единството на текста, като подсилват неговата кохерентност. В определени случаи дискурсивните думи могат да бъдат декодери на смисъла, но те задължително играят и ролята на семантични разширители на изреченията в текста и тогава тяхното значение е напълно прозрачно, защото те могат да излизат от имплицитните линии, пронизващи текста, и да се издигат на повърхнинно равнище.

Да съпоставим метафората Ви, че „В процеса на комуникацията езикът прилича на бушуващ океан. Там фактите на езика се преплитат, взаимодействат, взаимно се поддържат или се анулират”, и твърдението на Бенвенист – в речта говорещите са присвоители на целия език – има ли неукротимо и неовладяемо?

Между тези две твърдения няма пряка връзка – аз говоря в случая за преливните процеси на ниво езиков материал, а Бенвенист има предвид прагматичния аспект на езика, отношението знак-интерпретатор, което именно и поражда онази неуправляемост на езика, с която никой кодификатор не може да се пребори. Ако не всички, то най-малкото голяма част от лингвистите приемат твърдението на Дуайт Болинджър, че езикът е абсолютно неуправляем и затова в крайна сметка борбата с така наречените неправилни употреби е просто загуба на време. Всяка породена неправилност (от гледна точка на книжовния език) е породена от някаква нереализирана потенция на системата, стимулирана по един или друг начин от някакъв екстралингвистичен фактор. А ако говорим за управляема част на езика, то това е именно книжовният език, който въпреки изцяло изкуствения си характер е жизненонеобходим, за да можем максимално добре, недвусмислено да се разбираме и да фиксираме обществения опит.

Как взаимодействат идиолектът и манталитетът у езиковия носител?

У всеки човек по индивидуален начин. Едва ли има общи закони. Но едно е безспорно: колкото по-интелигентен е един носител на езика, толкова по-прецизиран е идиолектът му. Затова идиолектът се приема за изразител на манталитета.

За Вашата монография „Текст и подтекст. Наблюдения над пресупозициите в руския дискурс” рецензията на Г. А. Золотова категоризира: „Книгата на Стефана Димитрова обобщава и подлага на оценка цял етап в едно от направленията на съвременната лингвистика, като задълбочава съществуващите представи за процеса на комуникацията и за ролята на пресупозициите в него. Тя ще допринесе за по-нататъшнвото развитие на комуникативния аспект в езикознанието”. Регистрира ли динамична процесуалност комуникативната лингвистика?

Разбира се. Сега в центъра на вниманието на лингвистите е не толкова езиковият материал, колкото говорещият, комуникиращият човек. Затова именно в недрата на комуникативната лингвистика се зароди виждането за езика не като система от лексикално-морфологични множества, а като определени необлигаторни модели, които могат да се появяват в определени комуникативно-прагматични ситуации.

Маркирате, че в съвременното езикознание има мнения, заставащи зад замисъла координатната система Аз – Тук – Сега „да се разшири с Ти, или първият й елемент да бъде заменен с Ние”. Персоналното Ви виждане по този въпрос?

Положително. Елементът Аз предполага само егореференция. Елементът Ти осигурява дескрипция на комуникативния процес. Комуникацията предполага винаги двама интерпретатори – говорещ и слушащ.

Вашият тезис за грамемата е еднозначен: „тя е колкото граматична, толкова и семантична единица, защото е свързана със съдържателната структура на езика, а на когнитивно равнище се обвързва с категоризиращата дейност на мозъка” . Грамемата е придобила висока честотност в българоезичните езиковедски текстове, но като че ли нейните семантични анализи остават повече в периферията?

Не виждам тук въпрос, а отговор на въпроса, който отдавна ме вълнува.. Вие фиксирате едно разбиране, констатирано нееднократно от много колеги. Моето мнение не съвпада с него и Вие много точно ме цитирате. Както е известно, колкото лингвисти, толкова лингвистики. За съжаление, общоизвестно е, че в повечето, но все пак не във всички, българоезични лингвистични трудове преобладава все още интересът към повърхнинните процеси и явления и това води до по-задълбочено вглеждане в конструктивните свойства на лингвистичните концепти и до частично подминаване на семантичните им характеристики.

„Веднъж, когато отказах да чета лекции по синтаксис без предварителна подготовка, колега от друга специалност се учуди: „Какво му е трудното на синтаксиса – подлог, сказуемо, допълнение…?“. След време избрах този въпрос за полемично заглавие на една книга” – създава ли заблуди за учените нефилолози светът на филологията и повече дори светът на лингвиста?

Разбира се. Всяко непрофесионално докосване до чужда специалност създава преди всичко заблуди и много малко правилни представи. В това отношение лингвистиката е в най-неудобната позиция, защото нейният обект, езикът, за разлика от обектите на всички други науки, е всеобща принадлежност и това създава лъжливото впечатление, че всеки човек може теоретично да мисли и да говори за езика. А той е най-сложният продукт на най-сложния човешки орган – мозъка.

В предговора си към „Вселената на езика. Диалози с професор Стефана Димитрова” доц. д-р Енчо Тилев акцентира: „тази книга е своеобразно продължение на разговорите на проф. Димитрова с проф. В. А. Звегинцев, с Р. О. Якобсон, Д. Болинджър, К. Чвани, Т. М. Николаева, Г. А. Золотова, А. В. Бондарко – с цялата плеяда от колоси на съвременната лингвистика”. Вероятно Ви се е налагало да бъдете в динамична концентрация при тези разговори?

Не разбирам добре смисъла на словосъчетанието динамична концентрация. Тези разговори преминаваха в спокоен тон, бяха изключително интересни и полезни. Големите учени никога не създават напрежение в общуването, въпреки че обитават един свят на духовна извисеност и висок професионализъм. А че съм била концентрирана при общуването си с тях, това е безспорно. Та аз съм концентрирана и когато общувам с тях дистантно – четейки книгите им, общувайки с писма или по телефона. И не е било нужно специално да се настройвам за това. Мисълта на великите ми колеги и учители винаги неусетно ме е поглъщала изцяло и задълго.

Езикова асиметрия – Езикът като отворена неравновесна система – Асистемност, антисистема, изключения – тук ли е чародейството на феномена език?

Ако говорим емоционално за езика, то той може да ни очарова на всички равнища и с всичките си свойства. Но това е психологически момент. А един лингвист трябва да може да си очертае проблематиката, която най-много би желал да разработва и в областта на която се чувства най-добре подготвен. Споменатите теми винаги са ме интересували във връзка с промените в езика, във връзка с неговата еволюция, която има като краен резултат преминаване от един типологически вид към друг. Не ми е било достатъчно да фиксирам началния пункт и крайния резултат в определен фрагмент на езиковата еволюция. Интересували са ме механизмите на прехода от едно състояние към друго. Така възникна теорията ми за антисистемата в езика и за нейната роля – от една страна, деструктивна, от друга – съзидателна.