Доц. д-р Любомир Караджов след „Пътят на актьора“: Предпочитам режисьори да бъдат читателите!

zaglavna

Личността на доц. д-р Любомир Караджов е популярна в сферата на комуникациите, и то тълкувани като макротеритория. От журналистиката, през практическата реализация на пиар стратегии и до университетската аудитория – ето безкоординатните траектории, където нашият гост присъства своеизразно и своесугестивно.

Пловдивчанин по потекло, Любомир Караджов започва в националния тв ефир, печели призове като телевизионен журналист, създава сценарии за филми, развива пиар приложими пиар концепции, а в най-ново време пише и научноизследователски текстове със статиен, студиен и монографичен характер.

Носител на интересна мисъл, където филология и журнализъм партнират в словесна междуполовост, фразата на доцента от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство – Пловдив, има допълнителен заряд, идещ от мелодиката и колоратурите на неговия тембър.

Забележително е, че тембралните специфики на гласа му може да се уловят в синтаксиса на писания текст. Те проличават и в това интервю, където въпросите често сигнализират стило-семантична вибрация, самопораждайки фокусиран смисъл.

Ако невинаги, то поне в 99 % от случаите е интересно знаково име от съвременната българска журналистика да бъде в позицията на интервюирания. Факт е смяната на ролите, а  сменената роля води до  нови предизвикателства за интерпретативно устроената мисъл!

Само преди няколко дни излезе от печат най-новота книга на Любомир Караджов – „Пътят на актьора“, а нейният автор сега поликолорно е в обектива на интервюто!

Доц. Караджов, да сложим заглавието на въртележка: лъкатушещ ли е пътят на журналиста към мисълта на актьора?

Прави пътища в изкуството няма, както няма и прави линии. От тази гледна точка аз също бих качил отговора на въртележка: в изкуството предпочитам праведната пред правата линия, а това значи, че всяка линия, различна от правата, е лъкатушеща. В случая нейната цел е да обгради същественото и да го представи на читателите като квинтесенция на актьорския път на всеки от героите – нещо амбициозно като намерение и не толкова лесно за осъществяване.

Пишейки тази книга, създадохте ли паралелен образ на сценарист, влизащ във функцията и на режисьор. Все пак става въпрос за участници актьори?!….

14886224_10211423411006756_672734579_n

Не, напротив! Точно обратното! Аз тръгнах към актьорските съдби само с две претенции – да бъда техен изповедник и след това техен посланик пред читателите.

 Много претенциозно би било да режисирам Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Геро или Лилия Маравиля. Предпочитам режисьори да бъдат читателите и те самите на основата на текста да изградят драматургията на собствените си възприятия за всеки от героите в книгата.

14914965_10211423415846877_1135690889_n

Ако използваме израза монологизация на диалога, нещо подобно при диалога с героите на книгата?

pytiat-na-aktiora

Това е книга за носителите на Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“ за 2016 г. В книгата са всички, без изключение. Когато се срещнах с тях и след това прослушах записите от разговорите, аз усетих, че интервюто не носи в себе си „висотата на жанра“. Стори ми се прекалено декларативно, традиционно и без търсените от мен форми на внушение. Все пак рядко 15 български актьори, много от тях – най-популярни и любими, се съгласяват да говорят болезнено откровено за пътищата си в изкуството. Усетих вътрешното им удовлетворение, че такъв разговор им се случва, че намират обществена трибуна, по-висока от традиционния и леко евтин интерес. Това ме задължи да потърся по-адекватната форма за представяне на казаното от тях и аз реших, че очерковото звучене в 1 л. ед. ч. най-точно представя „героите“ ми. Вярно, този подход ме лиши от обичайните способи за изграждане на образа. Няма ремарки, описания на среда и „мизансцен“. Единствената ми възможност при поднасянето на характерите остана специфичният им синтаксис, който се постарах да възпроизведа максимално точно, за да запазя собствената им  „плът и кръв“.

В разговора с Вас бързо се долавя, че имате персонален поглед и подход към характера на думите. Намирате метафориката и на пръв поглед чудновати комбинации, които обаче за разкодиращия реципиент подсказват синхрон между журналиста и изследователя. В този смисъл „Пътят на актьора“, където Пътят е откроен и графично в композицията на заглавието, може ли да се отъждестви с път на Любомир Караджов към театралната сцена и далеч нетеатралните интервюта?

_mg_3977Всъщност интервютата не са само театрални, да. От тази гледна точка в книгата е заключена съществена част от житейските съдби на актьорите, защото театърът може да е най-важното за тях, но не е единственото важно. По тази причина Мариус сподели за казармените си години, в които за първи път е обърнал внимание на природата като декор на събитията, Лилия Маравиля разказа за случка във влака, която е тласнала пътя й в неочаквана посока, Герасим Геориев-Геро не се поколеба да сподели кой и как го е върнал в София след завършването му на НАТФИЗ. Всичко това само доказва, че животът наистина е сцената, на която се случва всичко, включително и театърът. А ние сме актьорите – едни от аванса, а други-от миманса…

Доц. Караджов, търсим нестандартно академична дефиниция: кога журналистът се превръща в актьор? Имате хиляди минути в националния телевизионен ефир…

Не хиляди минути, имам повече от хиляда часа телевизионен ефир на живо, но това не прави отговора по-лесен. Аз имам своя диференциация на медиите по един много важен признак и това е количеството екстралингвистични кодове във всяка една от тях. Казано иначе, разграничавам медиите по различната им способност да „работят“ в сферата на надвербалната  комуникация. Печатните медии не разполагат с езика на тялото и жестовете, тембъра, дикцията, визуалните характеристики. Радиото работи с някои от тях, а в  телевизията ги има всичките. Според мен това именно я прави толкова силен и въздействащ социокултурен хегемон. И ето – връщам се на въпроса – да.., в телевизията има място за актьорско майсторство. Понякога то дори е абсолютно задължително, защото на мен в ТВ ефир се е случвало декорът на студиото да започне ритуално да пада, да се пръсне прожектор, да се запозная с госта си по време на самото предаване, а той да е вицепремиер на републиката и да предстои разговор за много важни неща, които не сме обсъждали предварително… Зрителят обаче не трябва да знае всичко това, най-малкото заради честта на професията.

Пловдивчанин поредно поколение учи „Българска филология“ в Софийския университет, при все че в неговото студентско време са един от най-силните генерации на тази специалност в Пловдивския университет, и то с фундамент от потомствени пловдивчани….Кое мотивира избора на столичния филологически контекст?

Ще е неуместно да направя реверанс към столичната филологическа школа за сметка на пловдивската, която много уважавам. Истината е по-проста и прозаична: не ме приеха в Юридическия факултет на СУ, а „Българска филология“ и аз послушах съвета на родителите ми да остана в София, за да се възползвам максимално от  „столичността“. Но в края на краищата не станах „столичанин в повече“, върнах се в Пловдив след дипломирането и градът ме възнагради богато за това. Тук получих в професията си възможности, които едва ли щях да получа в София. Бях ТВ репортер на 2 месеца, когато ми възложиха да стана сценарист и водещ на предаването „Бизнесмагазин“ от поредицата „За един милиард“ в праймтайма на тогавашния Канал 1. Заех мястото на Живко Желев и водих повече от година поне 12-13 издания на тази „тежка артилерия“ на тогавашната ТВ журналистика в 20.30 вечерта. В София това нямаше да ми се случи. После съдбата ми позволи тук да имам още 3 авторски предавания-„Винаги в неделя“, „Стадион“ и „100%“, всяко от които водех в не по-малко от 200 издания.. А относно филологическия фундамент в Пловдивския университет – да, наистина той е забележителен. В София линията бе „по-партийна“ и по-нормирана. Именно в Пловдив се говореше за структурализъм в литературния анализ, тук „бяха“ Бахтин и Проп, граматическата школа на Иван Куцаров, открояващите се гласове на Огнян Сапарев или Клео Протохристова. От друга страна, пък именно в София дойдоха в навечерието на демокрацията Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. Явно нищо в живота не е само черно и бяло, а поне  50 нюанса сиво…

Имаше ли ревност на пловдивскостта към столичанското и успя ли то да я покани на изненадващ танц, флиртувайки с достолепната социокултурна дама със забележителното и калифонично име Пловдивскост?…

Струва ми се, че никой никога не е подценявал феномена Пловдив като дух, атмосфера и послание. Ето например  големият интелектуалец и филолог доц. Петър Илчев никога не пропускаше, когато идваше от София за лекции в Пловдивския университет, да се разходи по Главната и да завърши деня в култовия „Бумбарник“, за да се потопи в  атмосферата на бохемата, както самият той казваше. Споделяше, че така „дишал дух“.

Къде е най-необходим феноменът пиар в статуса на публичнокомуникационен процес?

Пиарът трябва да е там, където днес абсолютно липсва и не е нужен такъв, какъвто в момента е. Веднага ще поясня: пиарът като дейност не е венцехвалене на дадена институция или личност пред медиите. Не е митологизирането, оправдаването, вербалното адвокатстване пред аудиториите. Пиарът, както е казал самият му баща Бернайс, е менажирането на такива обществено значими и стойностни събития, които сами по себе си да организират гражданската енергия в полза на институцията или личността. Пиарът като дейност днес трябва повече да дава в обществен план и по-малко да говори в тясноинституционален аспект. Имидж и репутация може да гради само една граждански стойностна  концепция, останалото са кухи фрази, зад които се крие плеоназъм и безсмислена оксимороника.

Вероятно обществото си представя пиар битието на изпълняващия тази роля човек като спектакъл, в който той започва, пише, едва ли не моделира и визуализар думи и езикови колори. Като погледнем зад сцената, убеден съм, картината има и други нюансни подробности!….

Именно, точно това и казах. Пиарът като дейност и пиарът като личност имат само едно оръжие и това е комуникацията. А всъщност това е най-силното оръжие. Но не само и не най-вече комуникацията като думи, а комуникацията като всички възможни процедури, чрез които даден ум може да оказва влияние на друг, както казва Клод Шенън. Пиарът не е красива фразеология, пиарът е способността да отместваш позицията на аудиторията в посоката на обществената полза най-вече чрез действия, които също са комуникация. Хората вярват на действията, а думите трябва да са техните дрехи. При нас е обратното – първо говорим, а после търсим овеществяването на думите с вече неадекватни действия. Това не е пиар и затова „пиарстването“ среща основателна съпротива от хората. У нас царят не е гол, облечен е с думи, но под тях той просто… липсва.

Водехте предаването „Винаги в неделя“ – как се появи това заглавие: като установен модел на релакс и комуникация в седмия ден на седмицата или като замисъл за среща със зрителите в националния ефир?

Заглавието се роди като заигравка с това, че в момента на стартирането си през февруари 1994 предаването не можеше да е в друг ден освен неделята. В делничните дни ТВЦ – Пловдив имаше утринно новинарско излъчване, а в събота беше легендарното „Добро утро“ на Сашо Авджиев. Освен това „Винаги в неделя“ не можеше да приключва по-късно от 9.30, когато стартираше официално програмата на Канал 1. Сигурно хората са забравили, че до края на 90-те Канал 1 преустановяваше излъчвания в малките часове на съботната нощ и ги възстановяваше в 9.30 в неделя. От 8 до 9.30 беше нашето време и в началото никой не вярваше, че ще накараме хората да стават рано в неделя и  да гледат телевизия. Имаше много скепсис в ръководството на ТВЦ – Пловдив, много недоверие. Но екипът ни само за няколко месеца така разработи този часови пояс с игри, музикални формати и интервюта на живо с личности от изкуството или спорта, че успяхме да вкараме до 30 реклами за час и половина, а това е красноречив показател за зрителския интерес. Нямаше как да е иначе, тъй като в това предаване гости на живо бяха личности като Йоан Левиев, Цветана Манева, Борис Годжунов, Тодор Диев, Христо Бонев, Мария Нейкова, Мими Иванова и много, много други.. По-късно Драго Чая взе това разработено време за своето си предаване.

Да играеш на стадион, е възможно; да посещаващ стадион – също, но да правиш предване с макроназванието „Стадион“, вече насочва към сериозна подготовка в тактически, кондиционен и изпълнителски план? Досещате се, насочвам мисълта Ви към появата на популярното тв предаване „Стадион“?

Винаги съм обичал предизвикателствата. След икономическата стилистика на „Бизнесмагазин“-а и развлекателния жанр на „Винаги в неделя“ имах желанието да опитам по-надълбоко в спортната журналистика. Малко хора знаят, че всъщност аз се явих на конкурса в БНТ за овакантеното от Николай Галов място за спортен журналист, но след назначението ми нещата се развиха в друга посока. Е, в началото на 1999 реших, че е дошло времето Пловдив да има свое спортно предаване на живо. Тогава спортният живот в града ни беше далеч по-богат, имахме баскетбол, волейбол, хандбал, плуване, гребане, лека атлетика, футбол на много по-високо ниво от сега. Постарах се като сценарист и водещ да изляза от клишетата при отразяването на спорта, да внеса естетика, диалогизъм, анализ и интелигентен тон, което веднага се възприе като новост в телевизионния ефир. Не че нямаше скандали, без екшън няма спорт. Дотогава спортистите някак бяха свикнали все на „захаросани“ интервюта и аз много разлютих  треньора на „Марица“ Петър Курдов с неудобни въпроси след един несполучлив мач, а по-късно заснехме и ръкопашната схватка между президент и треньор – Георги Георгиев и пак Петьо Курдов. А веднъж в голямото студио на ТВЦ влязоха по време на ефир поне 100 човека от агитката на „Ботев“ – със знамена, шалове и всички останали атрибути, за да искат оставката на Митко Христолов като президент на отбора. Той пък поиска моята…

Тези неща предизвикаха голяма обществена полемика и хората бързо станаха фенове на едно различно спортно предаване. Няма стойностен и нестойностен журналистически жанр, има стойностна и нестойностна работа. Именно със „Стадион“ станах журналист на годината на Пловдив за 1999 и се радвам, че в толкова експлоатиран жанр като спортната журналистика намерих възможността да кажа и покажа неща, които бяха забелязани и оценени.