В Пловдив са много способните, знаещи и самокритични преводачи, твърди Анета Тошева

За втори път преподавателят на Медицински университет-Пловдив Анета Тошева получи

Носител на награда „Пловдив” в категорията „Художествен превод” стана франкофонът от медицинския университет ст. пр. Анета Тошева. Призът бе присъден от Община Пловдив превод от френски на романа “Напълно побъркан” от Жил Льогардиние.

Това е втората награда „Пловдив“ за Анета Тошева. През 2010 тя я получи за превода на романа „Бляскав живот“ на 28-годишния белгийски писател Грегоар Поле.

Жил Льогардиние е един от най-популярните съвременни френски автори. Това, с което ще го запомните, е свежото чувство за хумор и герои, каквито не сте срещали никога досега. През 2015 г. под знака на Издателска къща „Хермес“ излезе романът „От утре почвам нов живот!“, който ни запознава с невероятната съдба на безнадеждно романтичната и изключително непохватна Жули Турнел.

 „Напълно побъркан!“ – забавен жизнеутвърждаващ роман за силата на добротата, приятелството и красотата на живота, която се проявява в човешкото общуване.

Жил Льогардиние е роден през 1965 г. в Париж. Работил е като пиротехник, киносценарист, режисьор на документални филми и реклами. От книгите на Жил Льогардиние са продадени над 2 милиона екземпляра, информира http://hermesbooks.com.

Най-лесно се превеждат силните думи. Това са думи като ЧЕСТ, ПРОШКА, БЛАГОСЛОВ, споделя преводачът франкофон.

Предлагаме ви интервюто с Анета Тошева, адресирано от пресотдела на Медицинския университет до медиите.

Какво означава за Вас наградата, която получихте?

Тази награда никога не е плод на еднолично решение и точно в това е нейната стойност. В моя случай, тя е неочакваният за мен резултат от много несвързани помежду си решения: на издателство „Хермес“ – да се спре на съвременен френски автор и да ми възложи книгата, на Дружеството на преводачите – да ме номинира, на специализираната комисия – да ме избере. Истината е, че всеки способен, знаещ, самокритичен  преводач заслужава тази награда. А в Пловдив такива са много, повярвайте… Затова ми е скъпа!

В личен план, за мен това е силен знак, че съм на прав път, въпреки всичките ми завои и колебания. И потвърждение, че така нареченият утопичен оптимизъм не е непременно недостатък – тъкмо той ме накара преди трийсет години да застана разтреперана на прага на кабинета „Западноевропейска литература“ в недостижимото тогава  издателство „Хр. Г. Данов“ и да подам един свитък листове, напечатани на машина – пробния ми превод. Помня, че беше от неиздаван роман на Ерве Базен. Помня също така, че от притеснение дори не си казах името. Получи се.

Колко труд стои зад това признание?

Колко – като количество? Като време? Или като тежест? След толкова преведени книги ще Ви призная, че към всеки нов превод подхождам с трепет и минавам през всички фази – от „О, ще се справя, разбира се“ до „Ужас, вече не мога да превеждам!“ . Защото преди всичко друго превеждането иска време за претегляне – на всяка дума, нюанс, ритъм, цвят… – и за отлежаване, а то никога не стига. Когато превеждаме на български език, ние си търсим думичката, обмисляме си я, хващаме я, ако „виси“, оцветяваме я, понякога я променяме, често тя променя нас… Това не е труд, то е път, който невинаги върви нагоре. Понякога тъпчеш да едно място и отчаяно търсиш как да назовеш птица от семейството на чаплите, която обитава оризищата в Камбоджа и понякога служи за храна на хората. Такива работи…

Ще Ви кажа също, че зад всяка книга стои трудът не само на преводача, който ходи като омагьосан и в продължение на месеци  живее в паралелна реалност (поне аз съм така), но и на редактора, и на цял един издателски екип. Ако зависеше от мен, бих предложила нова категория в „Наградите Пловдив“, специално за гласовете зад кадър – редакторите. Ако преведената книга беше филм, те щяха да са нейният саундтрак.

Какви са следващите цели, които си поставяте?

Не си поставям цели, не ги търся, не ги гоня и не ги преследвам. Те ме намират сами. Ако не ми допадат, игнорирам ги. Често го правя.  

Какво означава за Вас работата в МУ-Пловдив?

На първо място, постоянно учене – аз уча студентите, те учат мен…

Знаете ли, някои от първите ми студенти вече са професори в МУ (и не само), а последните са толкова целенасочени, самостоятелни, уверени и талантливи, че изобщо не се притеснявам за бъдещето им. Не ми лисват и нови предизвикателства благодарение на нашите англоезични студенти и бъдещи лекари, дошли от всички краища на света и – представете си – с желание изучават и френски език. Освен това, с риск да Ви прозвучи нереално, имам редкия шанс да споделям работния си ден с колеги, които са и мои приятели. С една дума, отговорът на Вашия въпрос е – в професионален план: всичко!