Диян Никифоров: Ситуацията пред радиомикрофона често изисква да реагираш със скоростта на Емил Костадинов от „Парк де Пренс”

S Valentin Mihov Krasimir balykov Georgi Georgiev i blizka kompaniia

Социологът и журналистът вървяха паралелно в „17 крачки към безсмъртието”, дали книгата ще се екранизира, ще покаже бъдещето, споделя авторът на новото и популярно заглавие

Г-н Никифоров, „17 крачки към безсмъртието” е факт почти 21 години след славното лято от САЩ 94. Толкова ли трябваше да отлежи във Вашия творчески проект?

 Както обичат да казват по-умните, по-мъдрите хора, за всяко нещо си идва времето. Общо взето, когато се случиха нещата в Съединените щати с четвъртото място, което постигна нашият национален отбор, може би не беше подходящото време точно тогава да се връщаме към миналото, към онова, което е станало. Имам предвид най-вече големите проблеми, големите караници около премиите, които доведоха и до оставката на тогавашния президент на Футболния съюз Валентин Михов, а пък и момчетата, треньорът в онези първи месеци и години след това като че ли искаха това да го забравят, не им се говореше много по тази тема.

С времето започнаха в по-голяма или по-малка степен да се разказват и неща, които са се случвали в отбора. Няма какво да се лъжем – темата национален отбор е била и ще бъде винаги актуална, и то не само в България. По принцип най-пикантните неща, общественият интерес е насочен натам, всеки един какво е казал, какво е направил и  какво не е направил.

Чаках мои колеги, които с някои от състезателите са по-близки, отколкото съм аз, били са може би и по-близко до отбора, самите състезатели и треньори им споделяха повече неща, че ще се опитат по някакъв начин да подредят всичко онова, което е станало в този наистина най-славен период от историята на българския футбол.

С годините това не се случваше и може би след като станаха 15 години, доколкото си спомням, тогава футболистите се събраха и направиха бенефисен мач в Сливен. Малко след това, през 2010, след като с колегата Илия Кисимов направихме втората книга – „Футболните битки на Пловдив в Европа и света“, в мен започна по-сериозно да се прокрадва идеята да се опитам да подредя хронологически най-важните неща, които са се случвали във и около националния отбор в периода 1992-1994 година. Без да имам претенциите, че тази книга казва всичко, цялата истина.

Аз като човек, който съм завършил социология към Философския факултет на Софийския университет, знам, че абсолютната истина е относително понятие и много трудно човек може да стигне да нея. При това всеки човек има своята истина, пречупва нещата през своята призма и затова нито книгата, нито аз имаме претенциите за такова нещо.

Още веднъж да го кажа – опитах се да подредя хронологията на събитията. Освен това много от нещата се говореха под сурдинка. В тези разговори всички главни герои, провокирани от истинността да кажем нещата такива, каквито са били, споделяха и факти, които за мен бяха новост. Опитал съм се по някакъв начин да стигнат до читателя. Както казва моят уважаван колега и голям приятел Мишо Гръблев: „Щом нещо е интересно за мен, трябва да намеря начина и формата да го представя така, че да бъде интересно за слушателите, зрителите, съответно и за читателите”.

И така на практика се роди тази книга след малко повече от 20 години.  Когато я правехме, Веско Играчев, моят издател от „Ракурси”, каза: „Може би в предишните години щеше да бъде прекалено рано, нямаше да бъдат споделени много от нещата, а след пет-десет години ще започне да става и прекалено късно”.

(Ще отворя една скоба – след като с Илия Кисимов направихме първата книга  2009 – „Футболните битки за Пловдив“, до втората през 2010, от големите имена и легенди на пловдивския и на българския футбол четирима не бяха вече между живите.)

От героите, които са в тази книга „17 крачки към безсмъртието”, малко преди Нова година, когато уточнявахме някои от фактите, се оказа, че тогавашният генерален секретар на Българския футболен съюз Христо Йосифов е получил инсулт и малко след това е починал, Бог да го прости. Преди две седмици погребахме друг от героите в книгата – президента Желю Желев, който разказа много интересни неща. Ако книгата се беше отлагала прекалено във времето, много от героите, от хората, които знаят редица факти, нямаше да имат може би и физическата възможност да ги кажат. Затова като че ли сега беше най-подходящият момент да се роди и да излезе една такава книга.

 Вървяха ли паралелно журналистът автор и социологът в написването на книгата?

  Diian Nikiforov sled poreditsa ot avtografi za chitateliteБезспорно! Без да съм имал голяма цел това нещо да се случва точно по този начин. Ако погледнем реално, 25 човека са героите в книгата – искал съм да покажа – в някои моменти може част от нещата да се повтарят, на някой да му идва и в повече – един факт, разгледан от няколко души, но това е и една от целите на художествено-документалния разказ: фактите – през погледа на повече хора. Моята представителна извадка беше 25 човека плюс редица други, с които срещите и разговорите не са били толкова чести.

Исках чрез по-голяма представителност на хората да тълкуваме фактите, за да бъдем максимално обективни, тъй като един човек знае много неща, но той не знае всичко.

Та затова казвам, че в началото социологът беше на първо място. Представителната извадка да бъде максимално голяма, защото много от футболистите не знаят доста от  разговорите и фактите, които са се случвали около тях, или пък един футболист, един герой знае конкретно онова, което е в неговия кръг, а тук се опитваме да погледнем събитията от всички страни.

Абсолютно сте прав, като ми задавате този въпрос. На журналиста, от друга страна, му беше интересно: това така ли е, не е ли така, говорело се, че е така, каква е самата истина. Когато мине и по-голям период от време, хората се склонни да споделят повече от нещата.

Що се отнася до писателя, доста често ми задават този въпрос. Аз съм част от нещата и съм вътре в тях. За мене това беше период, в който и работата ми бе такава, бях сравнително близко до този национален отбор. Не мога да се погледна  отстрани. По-скоро биха го казали колеги, хора, които се занимават с това и са утвърдени имена.

Бих чул с интерес мненията на Стефан Бонев, на Сашо Секулов, на Младен Влашки. Макар вече колеги да ми се обаждат, за да ме поздравяват и открито ме причисляват към една друга категория…

Аз все още не мога да се възприема като такъв!

 Мислите ли, че интеграцията на жанровите начала прави по-четивен текста?

 Това ще го каже читателят, а ще го покаже пазарът. Опитал съм се на базата на онова, което съм видял, на което съм бил свидетел, което ми е споделено, да му дам тази форма, за която говорим.

Другата ми цел е била в същото време с документалната част да покажем дали това е така, или не е така, дали съм го усетил правилно, или не. В крайна сметка за мен основното и важното в тази книга е било точно това – да се доближим  максимално до фактите и истината, далеч съм от мисълта тя да бъде голямата истина, абсолютната истина, а това според мен може да стане единствено с документалния разказ на тези големи фигури.

 Кой от героите беше първият в интервютата?

 Първият в тези безбройни, безкрайни разкази беше Георги Георгиев. Тук, в моя кабинет, където разговаряме и с вас. Казах му какви намерения имам, той беше първият, който ме и поощри. Всеки следващ също казваше: „Ако го направиш, би било чудесно. Никой не го е направил, никой не се е сетил”. Исках разказът да бъде от първо лице единствено число, това си е вътрешно усещане, вътрешно виждане, писателски или журналистически майсторлък, но пречупен при всички положения през конкретния автор. Моят стремеж беше в голяма степен не толкова аз да показвам дали съм добър, или не съм добър журналист, дали мога да бъда причислен към писателите – а нещата да са представени четивно, атрактивно и да са на базата на истината. Всеки един казваше „Работи, действай по тоя начин, не е правено!”.

Няма да забравя никога 7 октомври 2013 г., когато влязох в кабинета на президента Желев. Посрещна ме неговата сътрудничка, той имаше някакъв проблем и малко закъсня, аз впоследствие разбрах, че проблемът е бил със съпругата му, Бог да я прости и нея, защото след нашия разговор той загуби жената до себе си. Ние бяхме говорили по телефона и когато се оттеглихме в неговия кабинет, за да разговаряме на спокойствие и да не бъдем смущавани, първите му думи бяха: „Много се радвам, че сте решили да направите нещо такова. Вярвам ви, че ще го направите. В крайна сметка Вие сте от Радиото, но написаното остава и е хубаво тези неща да се знаят”.

Всеки един в по-голяма или по-малка степен ме е подкрепял по този начин. С Цанко Цветанов говорехме, когато беше помощник–треньор на „Ботев”. Той ми сподели: „Доколкото те познавам – с него се знаем от 25-30 години, – аз съм убеден, че по начина, който ми представяш, че искаш да направиш нещата, те ще се получат”.

За мен е важно мнението на всеки човек. Не се стремя всеки да се обади и да възхвалява колко голямо и велико нещо съм направил. Имах и едно обаждане – човекът, отчитайки достойнствата на книгата, смята, че някои неща са можели да станат по-добре. За мен всяко едно мнение е важно. Но особено ми беше интересно да разбера – героите, които участват, какво мислят. Дали съм успял, доколко и как съм направил така, че да предам  онова, което е същината на разговорите между нас.

Това бяха отделни разговори, с повечето по няколко пъти. В същото време се опитах да направя хронологическа последователност. Искал съм тази книга да даде отговор на почти всички въпроси, които и мен са ме вълнували и съм предполагал, че техните отговори ще бъдат интересни и за читателите.

 Красимир Балъков беше и на двете премиери и участва буквално в тях. С него сте имали дълги разговори?

    Premiera na knigata v BNR SofiiaДа, той е един от хората, с които на много пъти консултирах много неща, коригирахме, за да се доближим максимално до истината. За което съм му безкрайно благодарен и му свалям шапка. Както и на Валентин Михов, Георги Георгиев, Емил Костадинов, Борислав Михайлов, Петър Хубчев, генерал Димитър Владимиров, Димитър Ларгов, професор Георги Стефанов, Томас Лафчис. Идеята ми беше да ги предразположа така, че да споделят много неща извън тривиалните отговори.

Защото Петьо Хубчев казва за  своите треньори Бено Мьолман и Феликс Магат в Германия: „От тях научих как да се държа с журналистите, какво да им казвам, какво да не им казвам”. А когато говорихме с него, беше в едно кафене до Общината в Стара Загора, един неделен септемврийски ден на 2013, и срещата ни беше към края си, той не скри: „Казано честно, за първи път давам такова интервю…”.

Между другото, голяма част от първите разговори с героите бяха в рамките на 90-100 минути, точно колкото продължава един футболен мач. Беше ми много интересно – връщам се, свалям интервюто на компютъра и гледам продължителността му.

Всички ми помогнаха страшно много и съм им благодарен на тези хора, защото през годините нашата коректност и взаимно уважение се запазиха. Много малко бяха тези, с които трябваше да отлагаме във времето срещите ни. Пътувах много, нормално е, тези хора си имат достатъчно ангажименти. Трябваше аз да отида при тях, не те да дойдат при мене! Изключвам големия ми приятел Гецата Георгиев, с когото разговаряхме в моя кабинет.

Diian Nikiforov i Ivailo JordanovУбеден съм, че в над 90-95 % тези хора наистина разкриха душите си. Разбраха, че те трябва да бъдат по-активните участници, че за първи път може би ще им се даде по-голяма трибуна, за да кажат нещата, които са преживели.  И пак се връщам към Краси Балъков, който много ми помогна. Той дойде и на двете премиери на книгата. Както и Жоро Георгиев. Ивайло Йорданов (вдясно на  снимката) беше само в София.

Съжалявам само, че Димитър Пенев не можа да присъства, защото той е и много колоритен човек. Специално за Пловдив имаше уговорка, Валентин Михов трябваше да го докара, но лични обстоятелства са го възпрепятствали.

Тези хора, освен герои в книгата, ми помогнаха много и със самото си присъствие, заявиха и подкрепа към книгата, към мен самия, уважение към Националното радио като цяло, което за мен е много важно.

 Много от интервютата излизаха в ефира на БНР – на Радио Пловдив, на програма „Хоризонт”, и идеята е такава. От една страна, написаното остава, от друга, да съхраним и тези автентични гласове на героите. И аз, както съм го заявил в увода, един ден  по всяка вероятност ще даря на фонда на Националното радио тези интервюта. Много от разговорите са наистина богатство!

 

Тръгнахме към динамичното в тази книга – та тя е готова за екранизация?!

 Ще се въздържа от коментар. Само ще кажа, че обичната ми сестра Марияна, която е по-голяма от мен и работи в Българската академия на науките в София, когато я прочете, сподели абсолютно същото като вас.

Без да влизаме в опозиция Пловдив-София, явно е бил орисан Пловдив – пловдивски автор да напише книгата?

  Plovdivski timКарате ме да се замислям много дълбоко по този въпрос сега. Когато съм тръгвал да го правя, не стоеше на дневен ред. Защо се е получило по този начин, не мога да отговоря. Може би съдбата е пожелала така да се случат нещата. Както Всевишният пожела на 17 ноември 1993  на „Парк де Пренс“ с два великолепни гола Емо Костадинов да ни класира за световното в САЩ, където пък постигнахме най-големия успех в историята на българския футбол.

В интерес на истината – спомоществователите, които са ми съдействали, за да бъде отпечатана тази книга, са хора от

Пловдив. Всички те са и големи приятели на Радио Пловдив, на Националното радио като цяло, наши рекламодатели, хора, които гледат с изключително добро око на БНР и на работещите в него.

Но споделих в началото на разговора, че очаквах дълго време колеги от столицата да направят подобно нещо.

Всеки един от нас прави нещата така, както ги усеща, както има вътрешното разбиране за тях. Онова, което имах в главата си предварително като идея, стана на практика. Затова съм доволен и щастлив. Документалистиката си има своите силни страни, а същевременно исках да дам и белетристична форма на повествованието.

Използвам случая – преди секунди станахте свидетел на обаждането на зам.-декана на Юридическия факултет на Великотърновския университет проф. Георги Стефанов, един от героите в книгата, тогава член на Изпълкома, и той каза: „Намерил си много оригинална форма”. Проф. Стефанов, независимо че е в събитията, сподели, че е научил доста неща от книгата.  Включително и това,  че когато Пенев бива определен за национален селекционер през 1991 г., първият вариант тогава е бил Христо Бонев. Пак Пловдив! (Смее се!)

Когато навлизах в журналистиката, моите ментори са ме учили – пиши и говори така, за да могат да те разбират всички.  За огромно съжаление някои от тях не са между живите, като Димитър Джаров, Александър Ясников, Асен Виденов, Бог да ги прости.

 Други пък, Хайк Вахрам, шефът на спортния отдел на легендарния Отечествен фронт, уважи представянето в Пловдив, защото, когато беше премиерата в София, той бе при децата си във Виена.

Когато една книга има строго научна цел и е насочена към точно определен кръг хора, тогава големият интелектуален потенциал на автора може да му позволи и стилът да бъде по-различен. Докато тази книга е насочена наистина към всички, целта е да стигне до всеки и да бъде разбрана от всеки.+

 BNR_RRS_PLOVDIV_NEEEEW_LOGO_CYRBNR Radio PlovdivРадио Пловдив сега е в юбилейна година, а марката на Радиото продължава да бъде марка в ефира?

 BNR_RRS_PLOVDIV_NEEEEW_LOGO_CYRМного се радвам, че в този разговор влиза и Радио Пловдив. Преди двайсет години започнах тук, през февруари. Директор тогава беше Александър Момчилов, а сегашният – Чавдар Каришев, бе главен редактор.

В Радио Пловдив имаше специализирано предаване, което също се е казваше «Антена спорт», беше в понеделник в рамките на 35-40 минути. Идеята бе да се направи голям съботен блок, който по-късно имаше продължение и в неделя, с отразяване на всичко в областта на спорта. Радио Пловдив по никакъв начин да не отстъпва на другите радиа, които имаха претенции. Даже в края на месеца «Антена спорт» в големия вариант, ще направи 20 години.

В началото на юни пък Радиото ще отбележи своята 60-годишнина. Радвам се, че интелигентни хора слушат Радиото, интересуват се от Радиото и вярват на Радиото. Това е много важно. Всяка медия си има своята аудитория. Ние винаги сме се стремели към това и сигурно то през годините е формирало онези качества, които ме накараха да направя книгата точно по този начин. Опирали сме се на фактите такива, каквито се случват и винаги от мястото на събитието. Няма да отстъпим ни на йота да казваме нещата, каквито са, и да бъдем максимално обективни.

Радиото в годините запази не само своята идентичност и интелигентност, но и вярата, доверието на хората в Радио Пловдив. Надявам се, че това ще продължи и занапред.

Сега сме точно в момент, когато обмисляме събитията за 60-годишнината. Нейният апогей ще бъде в началото на месец юни  с два големи концерта – симфоничен и фолклорен. Радиото от години по традиция е медиен партньор на движението „Мама, татко и аз, баба, дядо и внуче”, на събития с голям обществен интерес и чрез тях ще се опитаме да дадем възможност на хората да се докоснат до Радиото. Защото, когато за първи път сме влизали пред микрофон, всеки от нас е чувал, че радиото е магия. Радиото наистина е магия! Това е най-бързата медия. Радио можеш да слушаш, правейки абсолютно всичко, включително и любов. За телевизията трябва да застанеш пред приемника, да включиш канала, вестника трябва да го вземеш и да го четеш, но трябва да правиш точно това и само това. Радиото е най-лесно достъпната  и динамичната медия. И се радвам, че с годините тези качества на радиото се запазват.

60 години е хубава годишнина. Не са малко, но не са  и толкова много. Когато говорим за 60-годишен индивид, става дума за човек, който притежава афинитета, потенциала, умението и знанието да прави нещата.

Загатнахме за Мишо Гръблев, който написа „Как да стана радиоводещ”. Нека сега да разкодираме за младите хуманитаристи, които гледат към радиото, при вас идват и студенти на практики, как от социолог и пишещ журналист ставаш радиоводещ, как се променя мисълта, нейната бързина?

Трудно е. Ако трябва да бъдем максимално обективни и честни, дори доста трудно. Има един първоначален страх, бариера, която човек, който има качества,  в радиото според мен по-бързо успява да преодолее, отколкото при камерата, визията, там нещата са по-различни и по-дълги.

Трябва да имаш дарба отвътре, да имаш добрия говор, бързата мисъл да реагираш. Много от предаванията са на живо – не реагираш ли адекватно, понякога може да се получи олекване за самия водещ И понеже стана въпрос за Мишо Гръблев – за мен брилянтен журналист. За човека, приятеля Мишо Гръблев няма да говоря – това са неща между нас.

Той и в телевизията, пред камерата стои много добре. Има уникалния шанс да се развие и в тази насока, но може би неговото призвание е радиото, имам чувството, че виждам прекрасна риба във вода по средата на океана. Няма какво да добавя повече. Винаги съм твърдял, че радио-телевизионният журналист трябва да реагира на момента и да е артист. Когато артистът излезе на сцената, зрителят не се интересува от това – какви проблеми има: дали детето е болно, дали той е пред развод, дали се е скарал с най-големия си приятел, дали майка му му е направила някаква забележка, която го е изкарала извън релси. Той излиза на сцената, застава на нея и трябва да играе по възможно най-добрия начин. Мишо Гръблев е олицетворение на журналист-артист в най-добрия смисъл на думата. Много често съм го виждал извън нерви по проблем, който наистина те предизвиква, ядосан, афектиран и съм се чудел особено в началото: „Това момче след 20 минути застава пред микрофон….”. В същото време в уречения час е на мястото си и всичките тези неща – нерви, пробеми, ядове, болест, ги е оставил някъде в кръглата папка, води предаването по възможно най-добрия начин. Не мога да се сетя за по-добра дума. Уникален радиожурналист. И аз много се радвам, че той дойде в Радио Пловдив и аз бях човекът, който направи връзката с него, подадох му ръка. Затова и неговите успехи винаги са ми доставяли по-особена радост и щастие в душата.

 Тъждествени ли са скоростта, с която реагира Емил Костадинов на „Парк де Пренс” през 93 –та и тази, с която трябва да реагира журналистът пред микрофона?

 Ситуацията на „Парк де Пренс” е една от многото и Емил Костадинов реагира по най-правилния, по най-адекватния начин. В радиожурналистиката е същото – има ситуации, при които трябва да реагираш като него. И ако не го сториш, няма гол. Няма го онова чудо, което се случи с неговия удар под гредата на Бернар Лама. Няма класиране, няма САЩ’94, няма много други неща. Между другото, ако не беше този удар на Емил Костадинов, нямаше да се стигне и до големите успехи на Франция в следващите години от футболното й развитие. Пред очите ми е и сега как три четвърти от отбора им се прибира в съблекалнята и плаче…, хората по трибуните и цяла Франция не виждаха изход оттам на сетне какво ще стане. Този крах на „Парк де Пренс” обаче направи така, щото държавата им се намеси по най-правилния начин, реорганизираха френския футбол и след четири години и половина станаха световни шампиони, побеждавайки Бразилия с 3:0, след нови две  – европейски шампиони, след това играха и финал на световно първенство, за разлика от нас. Ние не можахме по най-правилния начин да поставим нещата на истински професионална основа и да вкараме тази енергия и инерция, наречена „Четвърто място на световно първенство”…

Но да се върна на отговора на вашия въпрос: Ситуацията пред микрофона понякога изисква точно по същия начин да се реагира – да поемеш репликата, все едно Емо поема паса от Любо Пенев, от събеседник, слушател, от онова, което си видял на монитора в студиото, и да разиграеш ситуацията точно по същия начин. Да я направиш голова и победна!