Енчо Тилев превежда фундаментална монография на българския учен акад. Любомир Милетич
Името на Енчо Тилев е познато на филологическата общност. Талантливият русист и германист е двукратен носител на приза „Студент на годината”, участва в различни езиковедски форуми и сега пише дисертация в областта на руската морфология. Енчо Тилев е съпредседател на популярния в страната Лингвистичен клуб „Проф. Борис Симеонов”, ръководен от езиковеда доц. д-р Красимира Чакърова в Пловдивския университет.
На снимката – с колеги и приятели, вдясно от преводача е доц. д-р Кр. Чакърова
През 2012 като част от магистърска теза в специалността „Актуална българистика” Енчо Тилев превежда монографията на акад. Любомир Милетич – „DIE RHODOPEMUNDARTEN DER BULGARISCHEN SPRACHE”. Тя излиза на немски през 1912 г. във Виена, автор на предговора е авторитетният славист Ватрослав Ягич. българскто издание посреща читателя си и с предговора „Любомир Милетич и родопските диалекти“, написан от чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев.
Немското издание е библиографска рядкост, а българският превод на книгата ще даде възможност на повече езиковеди диалектолози и историци на българския език да присъединят към корпуса от съществуващи диалектни езикови единици и посоченото от Милетич, да използват в изследванията си неговите интерпретациии и класификации, смятат специалистите.
Г-н Тилев, Вие преведохте монографията на акад. Любомир Милетич – „Родопските говори на българския език”, чакала сто години преводача си. Кое Ви стимулира да направите превода?
Причините за превода на книгата на акад. Л. Милетич са много – може би толкова много, колкото и причините тя да остане непреведена досега. Издаването на монографията на български език 100 години след излизането й на немски във Виена е изключително радостен факт за българската лингвистика.
Вътрешните подбуди да се захвана с превода, са вероятно няколко – несъмнено към това ме е подтикнало и обстоятелството, че книгата, която е така високо ценена от диалектолозите, е все непозната за широкия читател, а и за немалък брой учени. Смятам, че ми се удаде една изключителната възможност, и се радвам, че „Родопските говори на българския език” е вече на книжния пазар.
Темата бе показана и в ефира на Българската национална телевизия – мислите ли, че този превод е едно от събитията на 2013?
За българското езикознание – вероятно да. Премиерата на книгата, която се състоя в Пловдивския университет в средата на декември 2013 г., бе отразена от медиите. В началото на Новата година имаше интервю в ефира на БНТ 2 и по този начин преводът достига до изкушените от четенето. А иначе, ако ме питате дали книгата се е превърнала в събитие от национален мащаб, то не вярвам, че тя някога ще бъде такова. Трябва да бъдем реалисти и да признаем, че днес интересите са много по-встрани от всичко това, за което пише проф. Милетич в „Родопските говори“. Езикознанието е наука със свой терминологичен код, който не може да бъде разбран от всекиго. Но съм убеден, че монографията ще бъде оценена по достойнство от специалистите.
Медийната информация преди премиерата Ви представя като русист и германист, не беше ли трудно да навлезете и в областта на българската диалектология?
Да, завършил съм руски език и немски език в Пловдивския университет, но се дипломирах като филолог българист в магистърска програма „Актуална българистика“. Разбира се, за мен не беше никак лесно да се запозная с проблемите на българската диалектология, защото диалектологията като наука помества в себе си всички останали езиковедски дялове – и фонетиката, и лексикологията, и граматиката, а това предполага много солидна предварителна подготовка. Тази основа аз получих като бакалавър по руски и немски език. И преводът бе по-скоро обобщение и надграждане на наученото през годините.
Следват автографите!
Защо книгата е останала непреведена цял век?
Трудно е да се даде еднозначен отговор на този въпрос и той би бил, струва ми се, повече в сферата на предположенията. Преди време проф. д.ф.н. Ана Димова, която е единият от преводачите на другата Милетичева монография – „Източнобългарските говори“ („Das Ostbulgarische“), излязла отново на немски през 1903 г., сподели, че навремето по чисто технически причини те не са могли да се заемат с „Родопските говори“. Може би това е причината, но знам ли. Явно сега е трябвало да стане!
Разбра се, че сте работили почти година над превода?
Всъщност аз имах оригиналния текст и по-рано, но над самия превод започнах да работя през юни 2012 г., когато бях вече магистрант. Впоследствие направих няколко основни изчитания и редакции на текста, докато не се стигна до варианта, който виждате днес.
Да не забравяме, че преводът не е мигновен процес. Той изисква цялостно посвещаване и потъване в текста и в този смисъл книга с такъв научен размах не може да бъде преведена за месец или два.
Вероятно сте получили и подкрепа от езиковеди в университета?
Разбира се. В хода на работата имах много въпроси, на които трябваше да бъде отговорено. Тук ще си позволя да благодаря отново на проф. д-р Пеньо Пенев, под чието научно ръководство успешно представих и защитих превода на книгата като магистърска теза.
Проф. д-р Пеньо Пенев – говори на премиерата на книгата в ПУ
Изключително ценни и навременни забележки по работата имаха и гл. ас. д-р Ваня Гайдаджиева (вдясно), която е специалист по българска фонетика, лексикология и диалектология, и докторант Тенчо Дерекювлиев, който работи в областта на българска диалектология.Не на последно място изказвам благодарност и на чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев (бел. ред. – на снимката долу той говори за личността на акад. Любомир Милетич и езиковедския му принос с тази монография), който предостави оригиналния ригиналния текст на монографията, която отдавна е голяма библиографска рядкост в България.
Безспорно те също имат принос в превода на книгата!
Остана ли нещо у вас като лайтмотив от съдържанието на монографията?
Трудно ми е да си спомня нещо отвъд интересните езикови факти, които предлага авторът. Но самото написване на такава книга, струва ми се, може да послужи като лайтмотив. Родолюбието на акад. Любомир Милетич е завидно и ние, съвременните българи – днешните „строители на съвременна България“, можем да се поучим много, защото сякаш точно това ни липсва – да вършим дела „на пользу роду“, а без такива дела България е обречена.
Коя книга препрочитате повече – преводната или оригиналния немски текст?
Вероятно се очаква да кажа, че предпочитам своя превод, но в действителност ми е трудно да преценя. За добро или за зло – аз съм твърде взискателен към нещата, които правя, а „написаното остава“. Вярвам, че трудът, който положих, не е напразен. Сега книгата ще заживее своя втори живот.
Да очакваме ли превод на класическо лингвистично заглавие и от руски?
Някой ден – може би, но поне засега не планирам подобно нещо. Преводът изисква наистина извънредно много време и сили, а в момента приоритетите ми са насочени в друга научна област.
Сега сте докторант по съвременен руски език – науката или изкуството на превода е акцентът в професионалния Ви проект?
Може на някого да се стори абсурдно, но аз винаги съм твърдял, че не обичам превода и не искам да се занимавам с него професионално. И въпреки това ето – първата ми преводна книга е факт! Смятам обаче, че строго теоретичната лингвистика си остава моето поле за работа.
Вашето посланието към филолозите, които се насочват към преводаческата практика?
„Послание“ е сякаш силно казано. Аз самият все още се уча и има много тънкости, които тепърва ще овладявам, но бих им пожелал да работят със съзнание и мъдро, защото преводът, освен всичко друго, е отговорност както пред читателя и самия автор, така и пред историята, на която ние оставяме нашето наследство. И от нас зависи дали то ще бъде добро, или не.