Градската художествена галерия в Пловдив и десетки други художествени галерии и институции от страната показват изкуството на Колю Витковски. Завършва графика в пражката Художествена академия при проф. Владимир Пукал. Богатото му живописно творчество, създавано в продължение на близо четири десетилетия след дипломирането в Прага и специализацията в Париж, е подредено в пространството на „2019”, ул. “Гладстон“ 32. Експонирани са над 90 произведения, сред тях са и картини от частни колекции, но най-много са творбите от фонда на Градска художестевна галерия – Пловдив, на която повече от десетилетие, от 1971 до 1983, е директор.
Голямата ретроспективна изложба с творби на „един от високо оценените художници“ се реализира по случай стогодишнината от рождението му. През годините показва свои произведения в различни европейски държави, а паралелно с изобразителното изкуство Витковски твори в лирико-наративната текстовост.
От 1962 участва в общите художествени изложби у нас. Показва свои произведения в редица европейски държави. Неговото ценно наследство е ненакърнимо от превратностите на времето, гласи изкуствоведският обектив за Колю Витковски. БХГ „Петко Задгорски“ – Бургас, ХГ „Борис Денев“ – Велико Търново, ХГ „Христо Цокев“ – Габрово, ХГ „Проф. Теофан Сокеров“ – Ловеч, ХГ „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, ХГ „Илия Бешков“ – Плевен, ОИ „Старинен Пловдив“, ХГ – Русе, ХГ – Смолян, Национална галерия, СГХГ, ХГ – Стара Загора, ХГ „Никола Маринов“ – Търговище, ХГ „Елена Карамихайлова“ – Шумен, ХГ „Жорж Папазов“ – Ямбол, частни колекции. Проектът „Колю Витковски. 100 години“ е с подкрепата на Община Пловдив като част от Културния календар 2025 и продължава до 30 ноември.
Красимир Линков за Колю Витковски: Виждаше различно от нас!
Всеки път, когато застанем пред една творба, пред един автор, ние започваме срещата си с него отначало. Така е и сега. Смисълът на тази изложба не е да научим повече за Колю Витковски, въпреки че това изглежда логично. Всъщност и по други причини ние знаем недостатъчно за него. Бяхме до него, но той някак си остана сам с изкуството. Пътешественик във времето и в душите на хората, но никъде не се почувства у дома си. Виждахме го как преминава покрай нас, бягащ от затвора на здравия разум, устремил се към живописта, изпитващ непреодолима жажда по природата. Отговорът на много въпроси към него, които не бива да търсим в картините, вероятно се намира някъде в стотиците изписани от него страници.
Колю Витковски виждаше различно от нас. С безкрайно будна съвест, силно критичен към себе си и към обществото, той не можеше да се помири със социалната среда, която го заобикаля, както и да беше оцветена. За сметка на това изкуството му ставаше все по-дълбоко и по-драматично. Прескачаше от светли към тъмни гами, не защото експериментира, а защото това бяха контрасти в неговите чувства, пораждащи драмата в душата му.
За тези, които разбират, той е един от високо оценените художници. Не се закачи за гребена на вълната в българското изкуство от втората половина на ХХ век, защото сам не искаше. Артистичният му свят беше достъпен за малко хора. Ревнив в това отношение, той беше рязък към тези, които не допускаше в Светая светих на изкуството си. Типично поведение на голям артист.
Беше изключително последователен и задълбочен в търсенията си като художник. Живееше с природата и природните състояния чрез духовния интерес на съзерцаващия. Изследваше живописта и нейните възможности с умението да стимулира окото да открие форми – последици от действащи сили, освободени от тубите с боя, тласнати от замаха на четката, енергизирани от силата на светлината. Дотолкова преживяна и овладяна живопис, че сама създава канон за красота, обрамчен от силен духовен импулс. Често пъти слънцето присъства в неговите композиции, но осветеността в тях идва от някакво вътрешно лъчение, което им придава приказна атмосфера.
Дали Колю Витковски наблюдава проницателно природата или е обърнал поглед дълбоко в себе си, където намира минорни и мажорни тонове и градацията на преходите между тях? Със сигурност е второто, защото той винаги започваше да живописва без натура, отначало и начисто, все по-неспокоен и все по-търсещ между четирите стени на ателието си. Като всяко голямо изкуство, и неговото се разминаваше с правилата – и се изчерпа с последната положена мазка, без да допусне до себе си последователи.




