Декемврийско-януарският брой на вестник „Пловдивски университет”, 10 (475), г. XXXV, стр. 6 – 7,  публикува на две страници няколко материала, фокусиращи върху личността на големия български езиковед доц. Петър Илчев. По повод 90- годишнината от рождението му студентите и докторантите от Лингвистичния клуб „Проф. Борис Симеонов” организират на 30 ноември среща разговор, посветена на Петър Илчев.

За мото на срещата те избират  

Надсловът е от публикация на Мая Байрамова в сп. „Съпоставително езикознание” през 1987 г., посветена на големия учен. В този текст – полифония за Петър Илчев, magister elegantiorum et magister palaeobulgaricae блести с ореола, присъщ на личностите, които задават параметри и формират парадигми.

Нестандартността на П. Илчев, енциклопедичните му познания, доминацията на собствената тълкувателска мисъл, владеенето на класическите езици, силната ориентация в западноевропейските и познанията върху славянските го превръщат в капацитет, чиято актуалност е извънвремева. Той несъмнено е и от малкото български езиковеди – „азов тип лингвисти”, притежател на свойскост и способности, предзададени за него. С неподражаема натура, „тласкаща го към научен максимализъм, научна непостижимост, в основата на която има не само високи научни изисквания към себе си и към другите, но и стремеж за независимост – толкова голяма, че ученият да е независим даже от науката” (Мая Байрамова, 1987). Написва малко количество езиковедски текстове, но качеството им е показател за модел на лингвистично мислене – „всичко, излязло изпод неговото скъперническо перо, има изключителна стойност и е образец за това, как трябва да се твори наука” (Анна-Мария Тотоманова, сп. „Език и литература”, 1995).

Съвременната ни палеославистика има в лицето на д.ф.н. проф. Иван Добрев, чл.-кор. на БАН, своя енциклопедичен интерпретатор. Забележително е обаче, че именно Петър Илчев е единият – заедно с Мирослав Янакиев – от езиковедите, които Иван Добрев нарича свои учители. И в най-ново време (сп. „Филологически форум”, бр. 1, 2015) интерпретаторът енциклопедист елегантно извайва описателната форма, за да визуализира пред хуманитарната общност идентитета на magister elegantiorum et magister paeleobulgaricae: „Още с появата си, явление първо, той спечели аудиторията. […] Филология – от много висока класа”, пише Тенчо Дерекювлиев в текста със заглавие „Magister elegantiorum et magister palaeobulgaricae – езиковедът Петър Илчев”.

Изключително толерантен, уважаваше всеки,

който искаше съвет от него

д-р Антоанета Джельова

Бях редовен аспирант на доц. Петър Илчев, който тогава беше член на катедра „Кирилометодиевистика“ на Факултета по славянски филологии в Софийския университет „Климент Охридски“ и четеше лекции по старобългарски език и историческа граматика в Пловдивския университет. По-късно бях и негов асистент в ПУ. В Пловдивския университет П. Илчев имаше и спецкурс за Библията, предназначен за студенти, но посещаван и от преподаватели.

Още докато се готвех за конкурса, а и след това, когато четях неговите статии, ме порази фактът, че всичко, написано от него, е невероятно прецизно и точно и в същото време леко за възприемане. От работите му върху старобългарските графични системи и изследванията върху палеографията на Синайския псалтир, както и от статиите по отделни проблеми на старобългарския език се вижда превръщането на труда на изследователя в изкуство – създаване на завършена картина и на хармония, където всеки елемент е значим и е част от всеобщото единство. Класическата му образованост се реализира заедно с търсенето и прилагането на нови подходи.

Споделящ рационализма и правилата на Р. Декарт за надеждно систематично изследване и последовател на структурализма на Л. Йелмслев, в текстовете си П. Илчев  утвърди семиотиката по един елегантен и същевременно невъзможен за оборване начин във време, в което дори не трябваше да се говори за структурализъм.

П. Илчев беше последователен в убежденията си и не се страхуваше да говори което мисли.

Вероятно и заради това беше от преподавателите, митологизирани от студентите. За него се разказваха най-различни случки, и то съвсем не без основание. Беше саркастичен към някои от характерните за онова време обществени прояви, но в личностните отношения беше внимателен. Имаше тънко чувство за хумор и без да засегне достойнството на човек, му помагаше да види себе си.

Макар че имаше колеги, които многократно са се явявали на изпит по старобългарски или по историческа граматика (тогава заради невзети изпити следването се прекъсваше и се възстановяваше след 8 месеца работа), у никого от тях нямаше обида или усещане за проявена несправедливост. Аристократизмът му беше респектиращ.

По отношение на прохождащите в науката колеги П. Илчев беше изключително толерантен, уважаваше всеки човек, който искаше съвет от него. Не натрапваше своите концепции. Оставяше те сам да направиш своя избор и сам да изминеш своя път. Когато обсъждахме моята дисертация, ми препоръча да започна проучването от емпиричния материал – нещо, в което вложих много усилия. По темата също работих дълго време. Благодарение на това разбрах, че винаги има какво още да учиш и че сериозните занимания не допускат компромиси – нито лични, нито професионални.

П. Илчев беше много ерудиран. Имаше сериозна музикална подготовка и задълбочени познания за изобразителното изкуство. От италианските майстори любимият му художник беше Джото, а от българските – Иван Милев. Джото, който в християнските сюжети „преобръща“ живописта и определя нови хоризонти за следващите векове, и бедният, но безкомпромисен Иван Милев, в чиито картини е стихията на българския дух с неговия драматизъм и неспокойствие, приказният свят и християнската чувствителност. Чудела съм се каква може да е връзката между тях. И може би я открих – от една страна, дързостта и бунтарството да търсиш, от друга – християнската отдаденост и човечност.

Ето такъв беше човекът, от когото се учех – Петър Илчев.

Доц. д-р Красимира Чакърова:

Излъчваше изключителна харизма

Имала съм много учители и Петър Илчев е един от тях. Излъчваше изключителна харизма. Гласът му беше завладяващ. Говореше бавно и отчетливо; цитираше по памет старобългарски текстове, фрагменти от които са се запечатали в паметта ми. Усещаше „пулса” на аудиторията и нерядко ни изненадваше с остроумни шеги. Обичаше да повтаря, че познанията за старобългарския език не са просто лингвистична памет, а основа за системното изучаване на съвременния ни език. Едва ли разбирахме всичко, което ни казваше, но въздействието му върху нас беше много силно. Личността му беше респектираща.

По-късно, когато имах възможност да прочета част от текстовете му, уважението прерасна във възхищение. Брилянтен стил, оригинални идеи, ясни и непротиворечиви аргументи, стройна композиция… Слово на забележителен учен, оставил неизличима диря в развитието на палеославистиката.

 Доц. д-р Любомир Караджов:

Името му остава фундамент в науката

В Софийския университет имахме лекции при Петър Илчев в петък много рано сутринта. После вземах влака исе връщах в Пловдив. Идвах в Пловдивския университет при приятелите, които имаха при доц. Илчев историческата граматика привечер. В една от лекциите той започна да ме гледа втренчено: ”Изживявам странното чувство, че съм Ви виждал сутринта в София!”.

Изпитите при него бяха трудни. Петър Илчев умееше да се шегува със студентите, без да ги унижава. На изпит се чудехме да се смеем ли, или да плачем. Още след първите думи отваряше книжката и казваше: „Пиша буквата „с“ от оценката….“

„Слаб 2“ беше традиция. „Среден 3“ – повод за пиянство.

Имах щастливия шанс да се виждам с доц. Илчев и след демокрацията. Идваше в Телевизионния център – Пловдив при своя приятел – журналиста Иван Кайдъмов.

Когато пристигаше от София за лекции в Пловдивския университет, големият интелектуалец и филолог доц. Петър Илчев никога не пропускаше да се разходи по Главната и да завърши деня в култовия „Бумбарник”, за да се потопи в атмосферата на бохемата, както самият той казваше, така „дишал дух”.

Не го направиха професор, защото критикуваше тогавашната власт иронично, но  фино.  Още приживе беше символ и митологема.

Името му остава фундамент в науката!

 Марин Данев, гл. редактор на Радио Пловдив:

Значима фигура, могъщ интелект!

  Усещането преди при първата ми среща с него беше „страх”, който след това градира до „страхопочитание“. Иначе доц. Илчев беше човек с чувство за хумор и особена тънка ирония. Проявяваше я най-вече към хората на властта.

Той беше бляскав учен и могъщ интелект. Затова за него и постиженията му в българската наука трябва да има памет.

Ще разкажа една лична история. По историческа граматика ми се пада въпросът за предмета и задачите на тази дисциплина.Започвам да говоря: „Аз мисля, според мене….”. Той ме прекъсва: „Ти какво си написал? Имаш ли трудове? Какво се цитираш от одеве!”…

Този епизод ми помогна да осъзная не само че в науката човек трябва да цитира източници, но и да се занимава с наука само ако има какво ново да каже. И още по-важното – помогна ми да разбера, че не е необходимо непременно да си научен работник, за да се наслаждаваш на красотата на знанието. Какво по-добро доказателство за красотата на лингвистиката от нейната математическа точност, ред и яснота!

 За прозореца на Петър Илчев

 д-р Антон Баев

Бях току-що излязал от казармата, където ме бяха върнали за още 45 дни заради атентата на гара Пловдив през далечната вече 1984-та. Първокурсник – с брада, по-голяма от косата, като повечето останали студенти по това време. А Петър Илчев, в сив костюм и с ръка в джоба, се разхождаше из 8-ма ли, 10-та аудитория ли, и ни пита: „Какво виждате през прозореца?”. Гледаме – синьо къснооктомврийско небе, ако се понаведеш малко, може и слънцето да видиш, някоя птичка все още прехвръква. А Петър Илчев ни каза: „Това, което виждате, е вашето бъдеще!” Със сигурност съм бил учуден и едва ли само аз. А той добавя – „Тая сграда, дето стърчи зад прозореца (тогава Партийният дом), ще ви определи бъдещето!”

Та такъв беше Петър Илчев, парадоксален и саркастичен, но с доброта, а не със злоба, каквато носят дребните души. Години по-късно съм питал ученици и студенти по разни кръжоци и курсове, които съм водил, какво виждат през прозореца. Едни виждат други прозорци, улуци, улици, врати, хора, мишки… Обаче прозорецът винаги има и друга оптика – други виждат теб през него. Та тази двойна оптика е нашето знание, но и другото (чуждото) знание, ако двете се съберат, става откритие – и в литературата, и в науката, казвах на бъдещите брадатковци. Това ми е един от уроците на Петър Илчев.

Иначе аз трудно разбирах глаголенето му на старобългарски. И може би затова веднъж по време на негова лекция си записах на банката следната глоса: „Най-високите върхове в българската литература са тези в старобългарската”. Години по-късно тя влезе в една малка моя книжка. Някои дори се „стегнаха”. Разбира се, че имаше ирония в нея. Но не само. Още няколко десетилетия ми трябваха да узрея за старобългарската литература (не за езика, с него се поразминах), и май провокираното от Петър Илчев глаголене ще се окаже вярно. Ако погледнете модерната поезия – всичко е обрати, липса на краища на изречения, появявания на главни букви на странни места, разместен словоред.

И затова за мен Петър Илчев е от най-големите учители – тези, които дават дори когато не ги разбираш, оставят белег, който години по-късно ще разчоплиш и нищо чудно да се появи нещо като неочаквано знание. То всъщност другото – очакваното – знание си е просто зубрене.

А 26-те научни статии на Петър Илчев са непоклатими и до днес и вероятно поради това – още неиздадени в книга. Което си го прави старобългарски писател, изсечен като Мадарски конник в скалата на филологиите ни.