Доц. д-р Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет. Научните й изследвания са в областта на старобългарската литература, етнологията, антропологията. Два мандата е декан на Философско-историческия факултет. Специализирала е в Германия и Австрия. Доц. Шнитер бе директор на проведеното в Пловдив през втората половина на август двуседмично Балканско лятно училище, за което www.novoplovdiv.com писа. Балканското лятно училище се осъществи под наслов „Синкретичните общества – мост между традиция и модерност?”.

Много или малко се оказаха двете седмици, за да се изговорят всичките послания, заложени в стратегията?

 Идеята не беше толкова да се обмени информация. Спецификата на това събитие е, че хората могат да научат неща само ако се опитат да ги направят. Основен акцент във формата на обучение е правенето на неща. Въпросът, който се опитахме да зададем, е доколко хората на Балканите могат да правят неща заедно и чрез това да се убедят, че те не са толкова различни, колкото изглежда на пръв поглед. От друга страна, да се съгласят, че ние можем да живеем заедно, съхранявайки или уважавайки своето различие.

Напоследък е по-традиционно да се подчертават общностите, приликите между хората и да се неглижират различията.

Оказва се, че колкото и да се опитваме да налагаме универсалисткия поглед, той не върши работа, когато се стигне до конкретни конфликти. Така че нашият опит е да тръгнем отдолу нагоре, без да налагаме универсалната гледна точка за общото. Да дефинираме първо своите различия, а след това, съхранявайки ги, да направим няколко крачки заедно. Това е, което се опитахме да направим.

 Може ли да говорим за контакт на различията?

 Нека да дам един пример. Една от формите на обучение беше да показваме и да коментираме различни филми, занимаващи се с проблематиката на школата. И между тях – босненски филм, който показва разпадането на общността в Босна, бивша Югославия, преди, по време и след войната там. Филмът се казва „Всички сме съседи” и е ужасна мрачна приказка как довчерашните съседи не се поглеждат и дори са готови да влязат в директен конфликт.

Ние бяхме заинтригувани как ще реагират нашите участници. Имахме участници от Сърбия, Босна, Хърватия, Македония, Косово. Въпреки че са млади хора, те имат травматичен детски спомен от събитията. Дискусията след филма беше изключително разгорещена, но това не доведе до разпадане на нашата група. Хората от бивша Югославия сякаш се обединиха, за да покажем, че независимо от вчерашните конфликти днес ние можем да живеем заедно. Да правим неща заедно. И ние правихме много неща.

 Кои са основните признаци на съжителството, погледнато през теоретичната призма на етнологията, социологията. Вие работите в тези области?

 Ние се опитваме да практикуваме една методика на учене, която е различна от обикновеното предаване на информация. Убедени сме, че ако човек остане в собствените си рамки, в предзададената си форма, колкото и повече информация да получи, той ще я класифицира пак в същата кутийка. Тя няма да доведе до трансформация на неговата гледна точка към света. Затова ние тръгваме от опита да опознаем границите, защото, докато не се сблъскаме със своите си граници, няма как да разберем къде точно те се намират. И станахме свидетели на истински такива „сблъсъци”, които се случиха с някои от участниците. Беше изключително вълнуващ моментът, когато бяхме в арменската църква и един от участниците от Турция започна да говори за арменския геноцид в Турция. Момчето от Турция, което има богата когнитивна представа за историята, изведнъж превключи в друг режим на диалог и каза, че знае историята и съжалява за това, което турската държава е направила срещу арменците. И иска прошка. Арменският поп обърна на турски и те започнаха да си говорят точно като комшиии. Това не е лесно да се постигне, но то се случва, ако създадем подходящата атмосфера, среда, предизвикателствата пред нашите различия.

 Форумът имаше наслов „Синкретичните общества – мост между традиция и модерност?”…

 Опитахме се да дефинираме понятието „синкретично общество” и макар да съществуват десетки дефиниции на синкретизма, успяхме горе-долу да се обединим около убеждението, че синкретизмът е форма на всекидневно практикуване, на битово общуване между различните, което прави преодоляването на разликите възможно дотолкова, доколкото те се оказват водещи в начина, по който се живее заедно.От друга страна, опитахме се да поставим ясно границата между синкретизма като битова форма на съвместно живеене и диалога между отделните религии, защото темата беше религиите. Дискусия, в която участваха представители на традиционната юдейска богословска мисъл, представители на православието и исляма. В дискусията стана ясно, че не борбата по догматични въпроси може да доведе до придвижване на нещата заедно, защото едва ли някой е готов да направи компромис със своята догма, със своята вяра. Това, което наистина може да улесни живеенето заедно, е обсъждането на практически проблеми.

Независимо от политически гледни точки, религиозните различия, етническото противопоставяне и всички други различия, има проблеми, които няма как да решим, ако не сме заедно със съседите.

 Понеже заговорихме за съжителството, Пловдиският университет осъществи партньорство с Бостънския, без да са географски контактни?

 Това вече е една традиция. Преди две години тук проведохме лятно училище, организирано от Бостънския университет, ние бяхме само домакини. Сега вече го направихме съвместно.

Централна фигура в това сътрудничество е проф. Адам Селигман, доктор хонорис кауза на Пловдивския университет и един от колегите, с когото ние активно общуваме и от когото получаваме безценна помощ. Това се оказва съвсем възможно, независимо че сме на различни континенти. Много е приятно да се види,че в един такъв тип общуване не се налагат някакви имперски гледни точки на колегите отвъд океана. Те не демонстрират опит за превъзходство или налагане на техни идеи. Изключтелно диалогични са и склонни да приемат нашите идеи и предложения.

Всъщност програмата на Лятното училище беше направена почти изцяло от пловдивския екип, на който държа да благодаря за всеотдайната работа, защото това бяха няколко месеца голямо напрежение.

 Вие бяхте декан на Философско-историческия факултет. Кои акценти слагахте в търсенето на ефективните форми?

 Това бяха първите осем години на факултета. Основното време се наложи да го използваме, за да стабилизираме самата структура. Това е един изключитено сложен факултет, в който има седем различни специалности в четири професионални направления – философия, история, археология, социология, антропология, етнология и теология.

Да накараш тези доста различни по манталитет научни общности да вършат работа заедно, дори да вземат най-елементарни всекидневни решения, съвсем не е лесна работа.

Според мен това беше период на създаване на колектив.

Другото много важно нещо беше последователната акредитация на отделните специалности, което е чисто административна дейност, но отнема много усилия.

Мисля, че в момента Философско-историческият факултет е един от най-добре развиващите се в университета. Това се доказва от факта, че ние практически нямаме незаети студентски места. Дори в тази година, когато в цяла България проблемът с липсата на кандидати е много сериозен.

 Антропологията бе задвижена на пловдивска територия. Нека да кажем нещо по модерната в съвремието антропологична тема?

 Държа да кажа, че бакалавърско обучение по социална антропология засега се предлага само в Пловдив. И съм убедена, че това обучение, по начина, по който тук се прави, има много сериозни ресурси и добри перспективи. Сигурна съм, че обществото тепърва ще си даде сметка колко полезни могат да бъдат хората с подобна квалификация.

Не е далеч времето, когато в обществото ще узрее готовността да се търсят антрополозите, както е по цял свят, в ролята им на социални медиатори, на експерти в работата с малцинствата, с етнични общности. Ние имаме различни специализации – работа с образователни институции, със здравни институции, със съдебни институции. Колкото повече обществото си дава сметка за ресурса, който му предлага една подобна квалификация, толкова по-добре ще бъде.

 Консултанти на човешката комуникация ли ще се явят антрополозите?

 Да, защото ролята на антрополога е да умее да пребивава на границите между човешките общности, преминавайки я в двете посоки, като осъществява всъщност медиацията между „вътре-вън общността” и нейното обкръжение.

Ние знаем до каква степен много от проблемите на сегашното общество се дължат на това, че на тези, които вземат решения, им липсва информация за т.нар. проблемни групи. Какво да кажем за това, че в градската управа няма истински експерт специалист, който да е компетентен и да може да каже нещо повече за ромските общности. Това е огромен проблем за Пловдив. Във всяка община по закон трябва да има експерт за работа с малцинства, общности и религии, но обикновено на тази позиция не се слага специалист, който е завършил антропология и знае всичко това, а се слага представител на самата общност, което е много хубаво –някаква форма на включване, но че си представител на общността, не означава, че си експерт по нейните проблеми.

 Доц. Шнитер, изследовател сте на старобългарската литература. Поотдалечихте ли се от нея, започвайки проекти с етнологично, социологическо, антропологично съдържание?

 И да, и не. Защото това, което правя като тема, е върху антропологията на човешкото тяло в контекста на православната култура. За да мога да говоря на тази тема, продължавам да работя със старобългарски ръкописи и да изследвам ритуалната традиция на православната църква. Моите филологически знания продължават да ми вършат работа, макар че вече ги използвам в един малко по-широк антропологично–социологически контекст.

 Антропологизация на средновековната тематика?

 Да, и съм убедена, че оттук могат да излязат изключително интересни неща. Оказва се, че досега Българското средновековие за разлика от Западноевропейското е изучавано някак си ограничено от гледна точка на историята, която по традиция се занимава с големите събития – политически фигури, мащабните промени, етапи и т.н., но не е изследвано от гледна точка на антропологията. Тя си задава въпроса как са живели хората реално, какво е било тяхното всекидневие. Убедена съм, че от този подход може да се получи много интересен резултат.

 Какво ни дава познанието на старобългарските текстове, на закодираното в тях?

 Борбата за разкодирането никога няма да свърши. Сигурна съм,че ще има още и още неща, които да може да извадим  за човека и човешкото, за това, което се случва на Балканите, за спецификата на балканския човек, резултатите биха били приложими в наше време. Те биха ни дали отговор на традиционния въпрос какво е особеното на балканския човек и с какво той е по-различен. Ние всички знаем, че е по-различен.

Може би затова трудно се поддаваме на управление и трудно взимаме политически решения, защото не сме си отговорили на въпроса какви сме, защо сме такива и как тази наша специфика може да бъде вкарана в градивни посоки и да бъде използвана за нещо креативно!