Да започнем с обръщението –  г-н Баев или д-р Баев поражда по-бързата Ви реакция?

Най-добре бай Антоне… Шегувам се. Вие избирате как да се обръщате, но тази работа с докторите е малко смешна. У нас доктори (извън лекарите, разбира се) са д-р Кръстев, д-р Желев и май д-р Тренчев, но той пък е лекар.

Филолог, поет, белетрист, литературен интерпретатор, д-р по българска литература. В кое сте поне процент повече?

На младини – 90% поет и 10, да речем, критик. С годините се отнема от поета, за да се даде на другите. Поетите умират млади, клише е и затова е вярно. Все по-рядко пиша стихове. Но те и самите стихове се променят – в началото са чиста емоция, после стават по-иносказателни, сюжетни, и дори с герои. А след това идва и разказването. Но като че ли, който е почнал като поет, не свършва като бъбривец. Дори прозата му е стегната, лапидарна. Ето – вече не говоря за себе си, а като критик. Много трудно можеш да разделиш един автор на докъде е поет, откъде разказвач и къде критик. Всичко е една амалгама, с различни отблясъци в годините.

През декември в Пловдивския университет бе премиерата на най-новата Ваша книга – „Суицидният синдром и героите на Павел Вежинов“. Изследването се вписва в модерните стилови и интерпретативни постановки на съвременното българско литературознание. Кога се появи идеята за тази книга?

Честно да ви кажа, не знам къде се вписва. Дотук за българското литературознание. Студенти ме питаха как се е появила идеята. Казах им, при мен нещата са винаги лични. Не съм кабинетен учен, ако изобщо тази дума „учен” е уместна за писател човек. Та суицидният синдром… Бях ученик, когато самоубийството на най-талантливата поетеса от нашето поколение – Петя Дубарова, ме разтърси. Тя е с година по-голяма от мен и бе още тогава блестящ поет, докато ние се учехме да сглобяваме стихове. Долу-горе тогава се прожектира и филмът „Бариерата” по повестта на Павел Вежинов. Андрей Германов, малко след това мисля, издаде една книжка със заглавие „Самоубийствено живеем”. И като сложиш учебникарските примери на Ботев, Яворов, Димитър Бояджиев, цялата бохема – наша и чужда, и стигаме до поетите, от които съм се учил и познавал тук, в Пловдив – Сашо Бандеров, Добри Тонев, все самоубийствено живели… Мартирологът е дълъг, но ето още двама мои любимци – Иван Пейчев и Христо Фотев.

Новинарското писане в журналистиката цели конкретика и информативност, анализът – тълкуване и позиция, а литературоведската интерпретация освен двете особености и много семиотично кодиран смисъл. По какъв начин намирате стилистичния и семантичния баланс в текстосъздаването?

Вероятно съм придобил способността да се изразявам чрез различни езици. За поетическия код съм писал, той е най-затворената езикова структура. Научният му прилича по степен на затвореност. Това са елитарни езикови системи. Информацията се пише на езика на петокласника, така че и той да я разбира. Разказването може да смесва всякакви езици, макар увлекателният разказ да е най-сполучлив на езика на простолюдието, струва ми се.

Ревниви ли са помежду си поезията и прозата?

Ни най-малко. Казах ви, че автори, които пишат и поезия, и проза, смесват езикови кодове дори не по волята си.

Къде поставихте наградата Пловдив в пространството на призовете и пространството на домашната архитектура?

 

Ами те са две еднакви статуетки – едната беше за романа „Белези от българин”, другата – за стихосбирката „Дневник на Корабокрушенеца”. Една до друга са на един рафт, най-отгоре на една от библиотечките вкъщи, до пегаса от „Южна пролет” и няколко други плакета. Потъмнели са доста от времето.

 

Препрочитате ли първия си роман – „Американци“?

 Отдавна не съм. По едно време щях да го предлагам за ново издание, тогава го четох. Малко преди да завърша окончателно „Рай друг не чакай”, който е нещо като продължение на аз-героя от „Американци” – емигранта, но този път – вътрешния емигрант.

Корабокрушенец ли е творецът?

Целият живот се състои от малки корабокрушения и непрекъснати спасения. Смисълът на изкуството, особено на словесното изкуство, е да спасява. Затова самото то започва с корабокрушение.

Вие сте от генерациите филолози на Пловдивския университет, чиито имена и днес са сигнал в хуманитарната общност. Доколко филологическият климат от студентските години повлия върху авторовия идентитет на Антон Баев?

„Снежни сигнали” се наричаше първата ми стихосбирка. Самият аз едва ли съм сигнал за каквото и да било. Не само студентските години, целият Пловдив ми е влиял. Моят живот мина в този град, с неговите хора. Разбира се, и с пришълците тук, дошлите от други земи. Родът ми е също такъв. Всъщност аз съм първо поколение пловдивчанин. Описвал съм тия земи, техния мирис в книгите си – земите на Тракия и на Македония. И някои чужди земи, където ме е отвявал животът за кратко.

Да предположим, че три капризни към литературата дами искат Ваши книги – кои заглавия ще им поднесете?

Зависи какво четат? Поезия, проза, студии, фрагменти… Впрочем в поезията съм писал и пиша една и съща книга, на различни свитъци, май станаха 9 досега. В прозата – „Американци” и „Рай друг не чакай” са романова дилогия. Бих им дал книжката с разкази „Жени и планети” – и заради заглавието. А вероятно романа, който предстои да излезе, надявам се, тази година.

Баща Ви – Христо Баев, ли зададе посоката към журналистиката?

По-скоро стечението на обстоятелствата. Докато бях студент, имах непоносимост към журналистиката. Но тя по онова време беше и доста различна. Бих избрал университетска кариера, но вече ми е късно. От друга страна, журналистиката разбива затворения поетически или научен код и по-лесно стигаш до разказването, историята.

Седем години бяхте главен редактор на „Марица“ – сигурно доста кандидат-журналисти се интересуват какво всъщност прави главният редактор, след като е главен в екипа?

Ами имаше доскоро такива факултативни курсове по журналистика в ПУ, там съм обяснявал. Но като че ли интересът и към тази професия намаля значително, понеже курсовете май приключиха. Така че пространен отговор тук едва ли е нужен някому. Но какво би трябвало да прави с две думи – да гледа на другия ден да не се срамува от напечатаното.

Мисията на plovdiv-online.com е изразена в слогана – свободата да четеш, пишеш и общуваш без граници. Добавяте ли нещо към тази формулировка в разговорите с колеги и приятели?

Не, не обсъждам всекидневната работа. Да говориш за конвейер, какъвто е всеки информационен сайт, няма особен смисъл. Конвейерът си върви, това му е работата. Слоганът се роди сам – когато правех сайта, това беше втората интернет медия в Пловдив, други нямаше. Интерактивният форум е истинската свобода, той преобърна на 180 градуса цялата класическа журналистика. Журналистът, публицистът отдавна няма последната дума, а читателят. Животът винаги намира начин да се измъкне свободен.