Доц. д-р Владимир Аврамов
На снимката: авторът – вдясно, вляво – художникът Христо Бозуков
Христо Бозуков е една от последните бели лястовици на т.н. „чиста живопис”(но не бяла!!!). Още като студент той се открои със своите колоритни експерименти, нямащи нищо общо с установената и регламентирана учебна програма. Пловдивската му „закваска” го изправи срещу нормативните условности на специалността му (стенопис) и катализира откровения му пластицизъм – лична херменевтика с аргументирани инверсии от абстрактния експресионизъм и неоинформализма. Всъщност Бозуков декодира по изключително индивидуален начин тези течения, правейки им сериозни реплики, които биха звучали като „Бозуков ташизъм” или „Бозуков action painting” например.
В този аспект Христо доста самоуверено кръстосва шпага с утвърдени авторитети и концепции, като ги трансформира до неузнаваемост. Известната теория на Полък за безграничната пиктографска система, неограничена от време и пространство, е подложена на сериозна редукция от Христо с неговата характерна фиксиализация на мига. Той ограничава „баркодовете” си с равно, самостойно цветно пространство (фона) – необятно, спокойно, извънвременно, недосегаемо. Не е ли това подсъзнателното му „лично пространство”, което авторът налага като граница между оголения нерв на артиста и почти профанизираната понякога враждебна социална среда? Не е ли това и неговата непризната мисъл за смисъла, за екзистенцията? Тези фонове са заредени наистина с апотрофейни (магически) функции – предпазват душевните пиктограми в центъра на картините от посегателствата на „непросветените”, на действителността. Абсурдът на днешното време е именно в това: не е в човека или в действителността, а в тяхното съвместно съществуване. Сакралното диалектически се сближава с крайностите на съществуването, с лутането на мисълта и връщането ѝ към самата себе си. В това пространство иманентно присъства и думата ,,свобода“ – ирационално понятие, вътрешно състояние, тъждественост на висшата мисъл или отсъствието на такава
При Христо свободата ( разбирана от него като свободно от мисли място за интуитивна живопис) се визуализира като че ли най-силно в сигнификационните кодове в центъра на едноформатните платна: своеобразна мащабна „калиграфска” артикулация. Тук авторът е с почти месианска задача. Внушенията му напомнят капсулованите послания от златната плоча на Вояджър, изпратена в открития Космос: различните форми на живот имат своите визуални измерения – дали ще е ритъмът на слънчевите и лунните затъмнения, шумът на прибоя, шамански заклинания, или песента на Валя Балканска. Посланията на Бозуков като онтология са много близки с тези примери. Без наративност, без аксесоарност и излишна орнаментика те са проекция на гигантски цветен калейдоскоп, представена като случки в илюминаторите на собствения му турбинен космически кораб. Зад всяко стъкло има различни микровселени, съжителство на привидно близки, но самостойни, дори алиенирани субекти. Христо обаче успява да ги качи на един борд – пъстротата на цветната Вселена на Рунге тук се екстраполира във виртуалния „самолет” на Бозуков, за да ни приземи на ,,космодрума „Ромфея” след емоционално, колоритно пътешествие…Или, за да ни изстреля отново в орбитата на предстоящите му пластически странствания.