Винаги съм вървял по диаметрално противоположни интереси, разкрива пиарът на АМТИИ
Познатият телевизионен журналист д-р Любомир Караджов изгледа премиерата на „17 крачки към безсмъртието“ в Първо студио на Радио Пловдив. Днес журналистът е пиар на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство и преподавател в магистърските програми на АМТИИ. Името на Любомир Караджов и специфичния му тв глас хиляди зрители асоциират с предавания по БНТ – Пловдив, сред които сутрешният уикенден блок и спортното „Стадион“.
Д-р Караджов, като телевизионер от ранг, каква атмосферата видяхте на тази премиера?
Книгата на Диян Никифоров не ме изненада, защото той е добър познавач на футбола, на събитията от футболната епопея в САЩ 94, познава лично много от главните герои. Стана ми приятно да видя на премиерата много футболисти от по-предишни поколения, като Чико, Добри Ненов, Тумбето, Мишо Георгиев и др., лица от Пеневата чета – блестящите „техници“ Бала и Гошо Георгиев, спортните журналисти на Пловдив, десетки фенове на играта. За всеки творец е важно да получи такава оценка на труда си, защото това е една трудна за написване книга, тъй като има задължението да каже нови неща след тоновете изписани страници за онова лудо лято. Радвам се, че гилдията на пловдивските спортни журналисти доказва своето високо качество. Няма и как да е иначе, след като тя отразява от години събитията в най-спортния град.
Диян Никифоров заслужи такова уважение, той даде своя принос както към футболната история, така и към Радио Пловдив и феновете на играта.
Къде посрещнахте славните подвизи на националите по американските терени?
По време на световното първенство в САЩ 94 аз бях водещ на утринното магазинно тв предаване „Винаги в неделя“. Спомням си, че тогава цяла България имаше само една тема във всичките 24 часа на всяко едно денонощие – нашите момчета, отбора, мачовете, представянето ни. Това бяха и темите на „Винаги в неделя“, нямаше как да е иначе. В едно от изданията поканихме футболиста Костадин Костадинов, който бе участник на световното през 1986 г., в друго представихме репортаж от гостуването на екипа ни в Сливен в дома на Данчо Лечков. Отидохме там дни след като той отбеляза феноменалния си гол с глава срещу немците. Няма да забравя, че сегашният спортен журналист от Радио Пловдив Йордан Данчев се бе остригал гола глава, защото прическата на Лечков беше станала за часове хит в мъжката мода.. Снимахме хилядите хора по улиците и може би малко наивно вярвахме, че нация, която може да постигне това по терените, ще постигне и всичко останало в младата демокрация..
Телевизионната аудитория Ви познава като водещ на спортното предаване „Стадион“, на много репортажи в националния ефир. Добавиха ли тези постижения колорации към специфичния ви и обичан в ефира тембър?
Предаването „Стадион“ е една от моите големи журналистически любови. След дни ще се навършат 16 години от неговия старт през февруари 1999. То беше първото спортно предаване на живо в нашия град. Бях го замислил да бъде бастион на пловдивските спортни успехи, да пази периметъра на нашия спорт, да се противопоставя на вечните столични апетити да превръщат техните победи в национални, а нашите-в регионални. „Стадион“ даде възможност на хиляди привърженици на футбола, баскетбола, волейбола, хандбала, каратето, плуването, леката атлетика и много други спортове, да изкажат мненията си директно в ефир. Това беше, от една страна, рисково начинание, но от друга, създаде атмосфера на плурализъм, демократичност и възможност нещата да се казват понякога много точно, макар и болезнено за някои. Предаването много бързо влезе в къщите на хората, разбуди духовете на феновете, предизвика някои много остри полемики. Имало е случаи след края на предаването отвън пред Телевизионния център на БНТ да ме чакат хора, за да изразят съгласие или да ме критикуват. На живо са влизали агитки по 50-100 човека, искали са оставки, пеели са песните на отборите си. Няма спортист от ранг, който да не е бил гост на „Стадион“ за петте години, докато аз го водех. Няма да забравя гостуването на може би най-големия боксьор сред аматьорите – кубинеца Феликс Савоон, трикратен олимпийски и шесткратен световен шампион при най-тежките. Той дойде с легендата в треньорската професия-треньора на националния отбор на Куба Елсидес Сагара. Ако трябва да се върна към въпроса, няма как подобни неща да не променят, ако не тембъра ми, то светогледа и емоциите ми. Беше страхотно време за мен, което никога няма да забравя..
Сега сте пиар на АМТИИ, която предложи феноменален юбилеен концерт през септември и препълни Античния театър, събитието бе излъчено и като филм по БНТ. Какво лъха от хълма на изкуството, където тя е разположена?
Аз винаги съм се считал за човек, който върви по острието на диаметрално противоположни интереси. Филолог и финансист, спортен и икономически журналист, PR, който преподава на творци в изкуството. Всичко това ме е вдъхновявало да гледам на нещата и с хуманитарен, и с по-технократски поглед. Помага ми и в това – да съм PR на АМТИИ, което за мен е невероятна чест. Това е висшето училище, за което знам от най-малък, защото майка ми беше студентка в него и ясно си спомням как тя свиреше на пиано вкъщи, за да се подготвя за изпитите си. Сега колелото се завъртя и самият аз станах не само PR, но и преподавател в Академията. Влязох в нещата без „загрявка“, 2014 беше годината на 50-годишния юбилей на АМТИИ и той трябваше да се отбележи по най-добрия начин. Мисля, че успяхме да създадем и реализираме добра PR концепция, която се основаваше на сериозни граждански каузи. Концертът, за който питате, наистина беше нещо невиждано. Повече от 350 певци, инструменталисти и танцьори едновременно поднесоха на Античния театър спектакъл, който няма аналог в българския фолклор. Този концерт бе последван от концерт на преподавателите в АМТИИ, от изключително сериозна международна научна конференция с участието на учени и педагози от 11 страни. Има една теория, която по блестящ начин дава определение кое е шедьовър в изкуството. Тя казва, че качеството на художествения факт зависи от това – доколко той се е доближил или надвишил хоризонта на очакване на обществото. Е, аз мисля, че събитията по отбелязването на половинвековния юбилей на АМТИИ категорично надвишиха хоризонта на очакване на хората. Какво лъха от хълма на изкуството, питате вие. Ще си позволя да отговоря така: концепцията за PR бе предназначена да осъществи отношения на доверие, взаимно разбиране и хармония между Академията и град Пловдив и аз мисля, че това се получи.
Преподавате „Пиар и реклама“, „Кризисен пиар“, „Реклама и изкуство“. Оформя се квадрат – криза-медии-пиар-реклама. Артмениджърът ли влиза в т.нар. сандър, ако използваме спортната метафора?
Е, чудесен метафоричен въпрос! Но ако излезем от метафориката и погледнем реално – да, задачата на съвременния мениджър в изкуството е много трудна. Част от причините мога да видя и във вашия „квадрат“, защото изкуството ни от години живее в криза на бездуховност, мизерно орязани финансови бюджети и среда на финансово подплатено псевдоизкуство. Чест прави на студентите в двете магистърски специалности „Артмениджмънт“ и „PR на арторганизации“, че са поели по този път. Но те нямат и друг избор, защото всички са отдадени емоционално и професионално на изкуството и споделят, че не могат да си представят живота по друг начин. Затова съм щастлив, че АМТИИ е била толкова далновидна преди години да създаде тези управленски магистратури. Те воюват смело срещу чалгизацията, срещу разбиранията, че поради липса на средства не може да се постигнат резултати, срещу схващанията, че управлението на организациите от сферата на изкуството не изисква кой знае какво. Бих казал: напротив! И ще припомня думите на един от любимите ми български писатели Георги Господинов: „От криза се излиза с култура“!
Вероятно споделяте, че стратегията за успешно изкуство е ансамбъл с много компоненти? Диригент или солист в него са публичните комуникации?
Разбира се, най-отпред с диригентската палка трябва да върви стойностният художествен факт. Иначе, ако диригентът в този процес са публичните комуникации, това означава да приемем, че показността върви пред факта. Не че у нас не се случва и това, но тогава си личи и дразни. Публичните комуникации са връзката между арторганизациите и техните целеви аудитории, те са възможността съставите да влязат в специфична социална връзка със своите възприематели и в следствие на това да се установят отношения на взаимно разбиране, доверие, отзивчивост. Едно от най-кратките, но за сметка на това брилянтни определения за това – какво е PR, казва, че PR-ът е начин да покажеш организацията като добър гражданин на обществото. Искрено се надявам, че съвременните ни арторганизации са проумели колко важно е да поддържат тесни отношения със своите публики и да изграждат хармония между техните интереси и обществената политика. От тази гледна точка диригент на процеса трябва да са художествените състави, те трябва да търсят сближаването с аудиториите и художествената, емоционална, личностна и творческа колаборация с обществените групи. Само тогава ще се получи онзи оркестър, който свири в една тоналност, в едно темпо и без фалшиви тонове.
С какво е по-различно да рекламираш изкуство?
Не искам да оставям впечатлението, че дърпам чергата към себе си, но е факт: да се рекламира изкуството, е по-трудно или при всички случаи много по-специфично действие. Художествените състави имат много по-висок емоционален градус, трудът на твореца не може да се диверсифицира от потенциални рискове, както е в бизнеса. Няма как изкуството да се рекламира с купешкия език на тривиалните търговски послания. Изкуството е храм на духовността и място за търговци в него няма. Оттук идва и онази голяма, отговорна специфика изкуството да се популяризира със сродни метафори, да изгражда мостове с аудиториите на език, който е пощаден от комерсиалната лингвистика. Затова и да се рекламира изкуството или да му се прави PR, всъщност само по себе си е също изкуство.
Думата пиар навлезе сериозно в българския речник, има ли нещо, с което националният ни езиков контекст я модифицира в значението й?
Този въпрос е много сериозен и сам по себе си съдържа един от основните проблеми на връзките с обществеността у нас като дейност. На първо място аз бих искал понятието PR да се лиши от своята оксимороника. PR-ът е усилие да се постигнат отношения на доверие, взаимно разбиране и сътрудничество и от тази гледна точка словосъчетанието „черен PR“ е лишено от смисъл, то е „желязно дърво“ или „умна глупост“. PR-ът е или PR, или е черен. Това, че много некомпетентни хора говорят за щяло и нещяло за „черен PR“ или че нашите родни нрави успяват да девалвират всяко добро социално усилие, е факт, с който специалистите по връзки с обществеността не трябва да се примиряват. Другото, което бих искал да бъде извадено от контекста на мисленето ни, аз го превърнах в тема на дисертацията си, а именно, че PR-ът е висша мениджърска функция в управлението на организацията. Не може важната дейност по връзки с обществеността на една компания, т.е. лицето на компанията пред обществото, да се поверява на некомпетентни хора, на които може би просто трябва да се намери някаква работа. PR-ът е ежедневен непрекъсваем процес с ясни управленски задачи, така че специалистът по PR трябва да е личност, да е творец и според мен да е много близо до разбиранията ни за всестранно развитата ренесансова личност. Само по този начин социалният феномен „PR“ може да държи своето закономерно лидерско място в изграждането на отношенията между организациите и обществото.