Студент от Тайван усвоява яденето на ориз с вилица

Японец играе учудващо добре български народни танци

Интердисциплинарният семинар „Културна карта на България – Родопите“ привлече интереса на чуждестранни студенти от Великобритания, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Италия, Полша, Сърбия, Тайван, Украйна, Япония. Организира го екипът на Пловдивския университет към Националната научна програма „Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина“, финансирана от МОН за периода 2022 – 2025.

Към важни културни топоси на Пловдив и в териториите на Орфей се насочи семинарът, а политемие маркира програмата му, включваща класически лекции и различни съвременни форми на обучение и комуникация.

В интервюто говори доц. д-р Борислава Петкова от катедра „Етнология”,  Философско-исторически факултет при ПУ „Паисий Хилендарски”.

Има ли своеобразна интерференция на контексти в Летните семинари с чуждестранни студенти?

Да, разбира се. Но колкото и да се опитвам да скъся дистанцията с тези млади хора, все пак те виждат в мен организатор. Така че не е много лесно тяхното отваряне към външния човек. Културни трансфери имаше. Проведохме доста интересна дискусия, но не в стил какво ви хареса и какво не ви хареса, а говорихме за това – дали някой от участниците е изпитал културен шок, в какво се изразява, като студентите се опитат да направят равносметка за самите себе си и какво са разбрали в този Летен семинар.

Единият от японските студенти беше изумен от нашата кухня. Сподели, че не е очаквал в България да ядем толкова много ябълки. Според неговия разказ в Япония ябълките са изключително скъпи, деликатес е да купиш ябълка и една ябълка се споделя от няколко души – да се опита вкусът на ябълката. Това е една препратка към кодовете на храната, които са особено важни в контекста на цялата култура.

Ябълката на раздора е популярен фразеологизъм, през призмата на етнокулинологичното, превръща ли се един хранителен продукт в ябълка на раздора?…

Семинарът беше с продължителност десет дни и на седмия ден осъзнах, че в менюто на цялата група отсъства оризът. Дадох си сметка как четиримата ни участници от Далечния изток – трима от Япония и един от Тайван, са лишени от традиционната си храна, независимо че при нас е приготвяна по различен начин. И когато поправихме тази грешка и включихме ориз в менюто, Антонио, с това име се представи студентът, той е от Тайван, изненадан, каза: „Аз не знам как да ям ориз с вилица”. Наложи се младежите от Европа да му покажат. Това са наглед шеговити случки, но за хората, изкушени от културната антропология, са важен знак, че трябва да има преводимост на културите, включително и на ниво кулинарен код.

Ако се позовем на установения модел, че диференциалните признаци на собственото личат при съпоставка, как провежданите семинари допринасят за компарацията и какви са изводите на участващите в тях?

Имам сериозен опит в организирането на различни международни семинари, летни училища. От 2011 съм организатор на Международно лятно училище по религии и обществен живот, а сега – за трета година на този Летен семинар в Родопите.

Участниците от всички формати правят съпоставки, които най-добре личат в областта на храната и облеклото. Заведохме ги в Гърнатскине конаци, край Момчилград, където собственикът сам е изтъкал целия текстил за къщата. В нея има няколко носии от Източните Родопи с всички детайли. Наблюдавайки ги, студентите започнаха да правят съпоставяния с традиционното облекло в страната, от която идват. Тези референции вървят като тънка червена нишка във всеки семинар. Човек неминуемо съпоставя своята култура с културата, в която е в момента.

Кое надделява в подхода – фолклорното, етноложкото или културноантропологичното?

Не знам дали самите студенти правят тази разлика, но установяваме техния опит да научат повече за нашата история и за нашата култура, като под култура разбирам всичко – обредност, облекло, отношения в рамките на групата.

Реакцията на хората от локалните общности, при които визитирате, кое искат да видят у чужденците?

Мисля си, че ние, българите, вече отдавна сме доста свикнали с чужденците, включително и в по-малките населени места. Акцентът не беше, че са чужденци, а че са чужденци, учещи български, и това е голямата разлика. Защото чужденци около нас – много, като туристи. В случая говорим за чужденец, направил съзнателен избор да учи български в собствената си страна: това по-скоро е екзотиката и тя е интересна на хората, особено в малките населени места.

При народите от Далечния изток например сложността да се изучава български – графична система, лексика, граматика, фонетика, е много по-голяма, отколкото при носителите на езици от индоевропейското семейство, и изучаването на български е голямо предизвикателство. Бях изумена колко бързо четат на български и не ги затрудняваше кирилицата. Единият от японските студенти, те бяха от Университета в Киото, се е записал дори на български народни танци, изпълнява ги виртуозно. Струва ми се, че средностатистическият българин не може да ги изиграе на сватба.

Аз самата си направих няколко извода от наблюдаваното.

Въобще, докато пътувахме из Родопите и се разхождахме из Пловдив, си дадох сметка колко по-европейски започва да изглежда нашата държава. По историческите обекти са направени много подобрения. Да не говорим за Пловдив, където, като изключим градския транспорт, който е под всякаква критика, всичко останало върви към много по-добре. И градът започва да придобива един наистина европейски облик.

А налице ли е у чуждестранните студенти интерес към  местните говори?

Трудно им е. Самият български им е труден, та какво да говорим за диалектите. Нека имаме предвид и че моето поколение говори език, изпъстрен с много турцизми, които ние продължаваме да употребяваме. Това допълнително утежнява познанието на чужденците за езика. Като отидохме в Агушевите конаци, помолих екскурзоводката да говори с по-прости думи, по-отчетливо, за да я разбират чужденци. Не се съобрази с молбата ми и говори изключително бързо, с много турцизми, та се наложи после да разказвам на студентите какво всъщност са видели.

Движението по въжения мост на многопластовата хилядолетна българска култура равновесно ли е?

Особено ако си чужденец, човек, който не е израснал в нашата, българска, а в по-широк ареал – балканска, култура, не е лесно. Като си външен, идваш със собствения си културен „товар”, със собствените си реалии и потапянето в друга култура не е никак лесна работа. Задачата ни обаче е да преведем тези студенти през дебрите на нашата култура и в частност през културата на Родопите, чиято цялостна многопластовост не можем да обследваме обстойно (все пак имахме само пет дни), но успяхме да повдигнем малко завесата на тази уникална култура.

Има полюшкване и залюлявания, но в златната среда – равномерни са стъпките по този въжен мост!