Петър Анастасов е от знаковите имена в литературата. Творец със запомнящо се присъствие. В началото на годината издаденият  от „Жанет 45” негов двутомник „Избрано” имаше забележителна премиера в НБ „Иван Вазов”, където приятели и почитатели демонстрираха пристарстието си към автора и  творбите му.

От www.novoplovdiv.com поканихме на интервю Петър Анастасов – име, с което пловдивската култура и новобългарската литература имат повод за самочувствие.

Екипът ни изразява благодарността си и към колегата от вестник „Марица” Георги Анастасов, чието съучастие по пътя на това интервю спомогна то да бъде факт.

В деня на музиката и поезията звучи творческият и интерпретаторският глас на Петър Анастасов – за литературата, за писането, за Пловдив.

 

Интервю на Тенчо Дерекювлиев

 По какъв модел определяхте творбите за двутомника „Избрано”, г-н Анастасов?

 Имах колебания. Първоначално предложих на издателството съставителство, направено на хронологически принцип. То представяше издадените ми книги последователно с най-доброто от тях (според мене). Заглавията на книгите се превръщаха в своеобразни заглавия на цикли. Божана Апостолова, която издаде двутомника ми, ме убеди, че този принцип е неутрален и нефункционален. Тя предложи съставителство, което да осигури равноправие на стихотворенията, писани през различните периоди на моето присъствие в поезията.

Съгласих се, защото това означаваше своеобразна проверка за стойност и актуалност на творбите ми. Новите цикли представяха творби от различни книги, мотивирани от еднородни творчески и идейно-естетически характеристики. В крайна сметка на самия мене ми стана по-любопитно и по-интересно да чета стихотворения, които ме изненадват, а не стихотворения, които си спомням.

 А остава ли нещо пропуснато, когато се прави книга с избрани произведения?

 Доста неща остават. Бях написал по този повод няколко реда в един Автопредговор, който в крайна сметка не влезе в изданието. Затова ще си позволя да ги цитирам. „Не включих в избраното творбите, които се чувстват по-добре в своето време, в своята истина, в своя творчески статус. Мисля, че се разбрахме с тях без особени вълнения — аз бях достатъчно внимателен в аргументите си, а те бяха достатъчно горди да запазят вярата си, че един ден може да се върне и тяхното време.“

 Първата Ви стихосбирка е озаглавена „Зимна нежност“: приемате ли такава метафора за лого на творческите Ви импулси?

 Не. Аз обичам това стихотворение, защото в началната фаза на моето творческо съзряване то ми помогна да идентифицирам своето усещане за магическия азимут на поезията. Но с годините все повече се убеждавах, че моите творчески вълнения се отдалечават от декадентското самосъзнание на младостта и стават все по-съзвучни със социалните вълнения на времето. Оставах си лирик по природа, но душата ми се бунтуваше в своето уютно убежище и търсеше нови пространства. Така стигнах до въпроса „С народа сме, но той дали е с нас?“. Така след известно време стигнах и до драматургията.

 Какво обглежда поетът в тройното огледало (визирам заглавието на стихосбирката от 1972)?

 „Тройно огледало“ обглежда (тази дума ми харесва) триизмерността на света, който ни заобикаля, нееднозначността на това, което виждат очите ни, и това, което докосва сетивата ни. Усещането за тая нееднозначност е привилегия на всеки нормален човек, но езикът, на който тази нееднозначност може да бъде записана, е привилегия на поезията. В „Тройно огледало“ се разхождат на пръв поглед несъвместими теми и несъвместими стихотворения, но всички те имат обща отправна точка. Това е отправната точка на Искреността, на Истината, на Интуицията. Доколкото писането на поезия е подсъзнателен процес и меродавни окачествители на изхода няма, единствената проверка за коректността на тази отправна точка е времето.

 През 1982 получавате наградата за поезия от Съюза на българските писатели за „Както те обичам”. Другоизмерна ли е поетовата обич?

 Тя е човешка като характер и общочовешка като притежание. В тази на пръв поглед елементарна взаимозависимост (някои наричат това релация) се крият няколко много сложни характеристики на любовната лирика. Истинската любовна лирика е храм на любовта. В нейните сигми се оглежда библейската простота на Соломоновите песни. Нейните послания са еротични и целомъдрени едновременно. Последното качество е толкова просто и толкова непостижимо, че се превръща в духовен дефицит не само в конкретното историческо време, но и в оскъдните цивилизовани паузи на световното време. Моята книга „Както те обичам“ е само едно простосмъртно усилие да говоря достъпно, откровено и чисто за най-святото човешко чувство. Уловена вечност е постигнал големият български поет Александър Геров:

„Ти имаш устни като капка

и тънка лебедова шия.

Аз приближавам,

свалям шапка

и почвам устните да пия…“

 Паралелно ли пишете поезия и драматургия?

 Общо взето – да. Навремето, когато подготвях книгата „Както те обичам“, написах първата си пиеса „Обещай ми светло минало“. Следващите ми пиеси също са съпътствани от нови поетични книги. Последната ми пиеса „Кучета за Холандия“, която току-що завърших, е своеобразен спътник на най-новата ми поетична книга, която все още няма заглавие, но която подготвям за печат.

 

Литературоведът доц. Вл. Янев Ви представя като един от най-„пловдивските“ поети, с артистични прониквания в духовната еманация на града. Как би звучало Вашето есе за Пловдив?

 Само не носталгично. От близо 25 години не живея в Пловдив, но нито за момент не съм престанал да живея в абсолютното време на тоя изумителен град. Ако изпитвам някаква носталгия, то е носталгията по неговото триумфално бъдеще, което за съжаление ще пропусна да видя в целия му блясък и великолепие. Пловдив е обречен да триумфира във времето, защото сърцето му е докоснато от божия искра, защото в руините му са вградени основите на бъдещи фантастични селения. Не знам дали наистина хълмовете на Пловдив съвпадат с някаква космическа промисъл, но съм сигурен, че неговият дух на помирител и вдъхновител ще оплоди всички следващи цивилизации на планетата Земя.

 И още нещо на пловдивска тема. Да приемем, че работите върху история на пловдивската литература. В какъв профил ще я покажете?

 Ще оставя историческите и литературоведческите аспекти на приятелите от Пловдивския университет, които притежават блестяща подготовка и изумително талантливи пера. Само ще споделя моята гордост и моя възторг от поезията на тоя град, без която съвременната българска поезия нямаше да има този автентичен космополитизъм, този невероятен колорит и тази класическа яснота. Пловдивската поезия чака своята необременена от столични комплекси оценка.

 Периодът, през който сте в издателство „Хр. Г. Данов”, се определя като най-успешния, а и издателството дава своя принос в националната ни литература?

 Това не е само моя заслуга. Длъжен съм да спомена имената на хората, които натрупаха националния и международния авторитет на издателството. Това бяха Иван Николов, Емил Калъчев, Александър Бандеров, Иван Вълев, Никола Джоков(на снимката вляво) Добромир Тонев, Тодор Чонов, Йордан Костурков, Стою Вартоломеев, Надя Фурнаджиева, Нели Петрова, София Яневска… Един от тези хора да го нямаше, щеше да бъде различно. Аз бях един от тях.

 Започвате като журналист в „Отечествен глас”, били сте гл. редактор на „Комсомолска искра”. Отразиха ли се в творчеството Ви стилистични прийоми от журналистиката?

 Най-вече в областта на есеистиката и литературната критика. Аз пишех тогава почти само такива неща. През последните 20 години във връзка с новата ми издателска работа написах доста предговори към книги на моето издателство, доста критически статии в литературния печат. Имам намерение да ги огледам и да ги издам в следващото си юбилейно издание, ако го доживея.

 Споделете нещо за „Комсомолска искра” – би било интересно за младите журналисти да чуят разказа Ви?

 Благословено време. 1973 година. Приятелят ми Петър Бандилов беше редактор във вестника. Един ден той дойде при мене с нашия фотограф Иван Коджабашев: „Пешо, намерих една бомба“. „Казвай“ -­ отговорих аз. „Единайсетчленно семейство. Нямат къде да живеят. В съвета ги мотаят.“ „Снимайте ги!“ ­ – изрепчих се аз. „Снимахме ги!“ ­- отговори Бандилов, а Коджабашев извади огромна снимка на семейството и дори ме посъветва: „На осма страница“. „Добре“ — отговорих аз. И в понеделник на осма страница на вестника излезе огромният материал на Петър Бандилов с огромната снимка на единайсетчленното ромско семейство и с пълно описание на митарствата му с имената на разни шефове от Градския народен съвет. Материалът излезе, градът по кафенетата на главната го четеше, а мене ме извикаха при първия секретар на ОК на БКП. „Какво сте направили вие, другарю Анастасов?“. „Ама аз от партийни позиции!“. „Абе за какви партийни позиции ми говориш! Сега знаеш ли какви хора трябва да уволняваме?“ Като си я спомням тая история, ми става смешно, но дните след срещата не бяха никак смешни. Чакахме с моя адаш уволнението и стояхме по цял ден на телефоните. Имали сме късмет. Отървахме кожите. Беше абсолютна изненада за цялата редакция. По този повод Петър Бандилов измисли епиграма:

                   „Светът е пълен с изненади,

                   но няма кой да ги извади…“

Носител сте на наградата „Пловдив“, на националната награда „Пеньо Пенев“ за цялостно творчество. Допълнителен стимул ли са призовете?

 Не бих казал. Нито пък създават самочувствие. По-скоро са повод за завист, одумвания и наказателни удари. Ще излъжа, че не е приятно. Само че аз съм от хората, които се съмняват, че заслужено са им присъдили наградата. Важното, което искам да кажа в случая е, че моето самочувствие на творец не се дължи на получените награди.

 Вашата дефиниция за класика в литературата?

Онова, което оцелява във времето. Боя се, че мога да обидя някого, но смятам, че класиката е творчество, а не човек.

 Как тълкувате понятията „традиционен“ и „модерен“, отнесени към художествения текст?

 Според мене един текст не може да бъде само модерен. Той трябва да бъде традиционен (в класическия смисъл на думата), за да крепи модерния си етикет.

 Представете на читателите ни издателство „Светулка“.

 Издателство „Светулка“ e специализирано за издаване на детска, преводна и съвременна българска литература. В преводната литература доминира португалската класика, а в съвременната българска литература – книгите на млади български поети и белетристи, които търсят компетентна редакторска помощ и достъпна цена за предпечатната подготовка и полиграфическата изработка.