Конкуренцията на езиковите форми е резултат на езиковата еволюция. В нея се образуват нови форми, съжителстващи със старите, и постепенно придобиват категориални и релационни характеристики. Въобще явлението конкуренция на езиковите форми дава нов резултат във всички езици, подчертава теоретикът в езикознанието проф. Стефана Димитрова, доктор на филологическите науки.
Лингвист от световна величина, тя осъществява през годините научно взаимодействие с редица международно признати изследователи, работейки в областта на общотеоретичната лингвистика, славянското езикознание и лингвистичната прагматика. И днес подчертава, че едно е да събереш фактите и да ги назовеш, друго е да ги осмислиш теоретично.
Именно теоретичните измерения са базисни признаци в научните й текстове и тя неслучайно отбелязва теоретичността на съвременната лингвистика. В тази линия актуализира изричаното от В. А. Звегинцев, нейния учител, според когото едва ли има нещо по-практично от хубавата теория!
Конкуренцията на езиковите форми е дефинируемо явление – да са налице две или повече форми, които в една и съща комуникативна ситуация изпълняват една и съща функция. Коя да бъде употребена, избира говорещият.
Разбира се, в различните езици конкуренцията на формите е различна, езиците по различен начин и на различно ниво продуцират нови форми. Лексикалната компарация между български и английски в областта на синонимните редове показва наличие в много по-голямата степен на синоними в английски, става ясно от акцентите, поставени на лекцията от проф. Димитрова. Също така в плана на лексикалната система например съвременният български се проявява като иновативен, а сред доказателствата за това е навлизането на доста англицизми, които, сравнено с други европейски езици, имат разностепенна установеност.
Конкуренцията на езиковите форми спада към едно от изключенията в езика, макар че лингвотеорията от най-новия етап динамизира понятието за вибриращи зони, а не за изключения. Гледано от развоя на постановките, въпросът за изключенията е структуриран от Едуард Сапир. Ако езикът беше напълно граматичен, той би бил съвършено оръдие за изразяване на понятията. За нещастие или за щастие, няма нито един език, тиранично последователен докрай. Във всички граматики има изключения – гласи неговият тезис.
Че във всички езици се съдържа общо начало, след това идват дивергенциите и чрез тях многоформието, а после конвергенцията, напомни още лекционното съдържание на проф. Стефана Димитрова. Тя концентрира вниманието си върху този аспект със схващането на лингвиста П. С. Кузнецов, известно име в областта на фонологията, морфологията, типологията и още езиковедски направления.
Най-много конкуренция на форми има на морфологичното равнище, тъй като морфологичната организация на езика е изключително сложна. Не е случайно и че носителите на език без морфемно изразяван падеж, какъвто е съвременният български, за разлика от имащите падежна флексия славянски езици, учат по-трудно падежните флексии при усвояването на съответния морфологичнопадежен език.
По линия на българския език се оказва, че чужденците срещат трудност в улавянето на точната употреба при глаголните времена, маркиращи минала перспектива.
Повърхнинният падеж зае своята легитимирана позиция в Лекториума и чрез академичната лекция на д-р Енчо Тилев. Афишът я оповести като академична в унисон с традицията да бъде опризнакостяван нов академичен статус. Авторът на „Морфологична (не)категориалност” и съавтор във „Вселената на езика. Диалози с професор Стефана Димитрова” придоби хабилитация наскоро, правейки достояние на филологическата общност монографията „Повърхнинният падеж в руския език: валентности и потенции”. За формата на лекцията си той даде превес на диахронията върху вижданията за падежа, отвеждайки темата чак до древността.
В академичната си лекция новият доцент филолог от Пловдивския университет поставя и един ключов акцент – дефинирането на падежа у Ал. Теодоров-Балан, чиято постановка се оказва иновативна за времето на своята поява, като запазва актуалитета си и досега.
Отношението, в каквото стои или се пада едно съществително име спрямо отделни части от изречението, се нарича падеж; а формата, която приима то зарад това отношение, се казва падежна форма – формулира Балан. Този негов тезис може да бъде открит и в превърналите се в знакови за българското езикознание граматики от първия ректор на Софийския университет. Логическият прочит на фразата му ясно показва, че той прави диференция между падежно отношение и падежна форма. Така въпросът – дали има, или няма падежи в съвременния български език, е решен доста отдавна. Независимо от това в историята на нашето езикознание се пораждат дискусии по темата, където Ал. Теодоров е последователен в позицията си.
Българското езикознание, от своя страна, остава в голяма степен отдалечено от проблемите на казуалността и това е обяснимо предвид факта, че в синхрония морфологично изразени падежи в български няма. Единствено през 1950-те години по-остро е поставен въпросът за същността на категорията, когато на Ал. Теодоров-Балан, разбиращ дадената абстракция като криптотип, а не като фенотип, се противопоставят голяма част от езиковедите от онзи период – артикулира монографията на доц. д-р Тилев.
Авторът прави синтез в теоретична тоналност – падежът е абстракция с междуравнищен характер и по недвусмислен начин репрезентира схващането, че синтаксисът и морфологията са неотделими един от друг компоненти на езика. Изследователят ясно посочва, че подходът при тълкуването на падежа като абстракция с морфологично изразяване е само един от възможните, като наред с него широко е прилаган и подходът на Чарлз Филмор, диференциращ семантични роли в дълбинните езикови структури. Анализът тук подсказва, че на места двата типа падежи – дълбинните и повърхнинните – съвпадат семантично, но докато при първия тип функционалният елемент в описанието само доуточнява семантиката, която е първостепенна, при втория тип се разглеждат преди всичко функционалностите на грамемите, категоризира доц. д-р Енчо Тилев.