В новия брой на изданието за образование, наука и култура – „Пловдивски университет” (4 юли 2014), е публикувано интервю с гръцката писателка Теофано Калояни. Предлагаме на читателите интервюто, в което присъства и темата Пловдив.
На снимката: Теофано Калояни (вдясно), вляво е преводачката Здравка Михайлова при литературната среща, организирана от сектор „Новогръцки език“ и проведена в Пловдивския университет.
Искам да благодаря за гостоприемството и хубавото посрещане. За мене пътуването дотук има двойно значение – от една страна, целта ми е да представя книгата, да разговарям със студентите и публиката на тази среща, която се интересува от литература. От друга, това е и едно поклонническо пътуване в Пловдив – града, където е родена и израснала баба ми, сподели в началото на нашия разговор Теофано Калояни.
Колко визити имате в този хилядолетен град?
Това е първото ми идване. И въобще първо на човек от моето поколение в семейството.
Посланик сте на Вашата фамилия?
Затова съм въоръжена с фотоапарата: да запечатам всичко, което видя, вкъщи очакват снимки.
Студентите са доста отворени за разговор?
Аз съм много отворена към младите хора. На среща с такава публика, никога не отивам с готов текст или нещо предварително зададено като модел. И предпочитам повече да говорим не за нещата, които работя или ме занимават, а да отговоря на очакванията на публиката.
Преводачката Здравка Михайлова определя стила Ви като своеобразно личен, с преплитания на различни елементи. Стилистичният микс ли е маркер на Вашето творчество?
До момента – да, защото никога не знаем какво ще последва в бъдеще. Сега наистина разработвам много теми, свързани с паметта, със спомена, и то не само с личната, но и с колективната памет.
След появата на книгата, която представяте в Пловдив, сте определена като детето чудо. Това провокира ли повече стимули?
Това определение от страна на критиката по-скоро ме затрудни в продължаването по мой собствен път и откриването на личен стил, тъй като тогава бях много млада, 20-годишна, и у един много млад творец или човек се създава усещане за леснота; за сериозно признание и може да те обърка, да забравиш причината, заради която си започнал да пишеш…
Без какво не може писателят?
Без самота. Публичността, успехът лишават твореца от необходимата му самота.
За Вас тя е от основните фактори, водещи към творчество?
Да, защото самотата помага за съсредоточаването и човек не бива да губи причината, поради която е почнал да прави нещо. Когато живееш погълнат в една история, трябва цял ден да бъдеш потопен в тази история, дори и когато не пишеш.
Да уточним за неметафорично настроените – самотата в случая е творческо уединение за създаване на нови проекции?
Това е самотата, която е необходима не само в часовете, когато пишеш, но и когато се идентифицираш със своите герои, с техните роли, символиката на книгата.
В най-ново време следвате скулптура: стилистична скулптура ли е литературнохудожественото произведение?
Литературната творба е ваяние – в нея се влага много ръчен труд. И аз я гледам като ръкоделие – нещо, което изработваш, но това ръкоделие е метафора за интелектуалния труд. Литературната творба, откъдето и да я погледнеш, трябва да има завършен вид, съвършенство.