Лингвистът д-р Иво Панчев: В езика няма „мръсни“ думи…

gl. as. d-r Ivo Panchev

Д-р Панчев, сега е много модерно да се създават езиковедски изследвания в областта на т. нар. лингвокултурология. Във Вашата статия „Съпоставителната лингвокултурология: някои проблеми и постижения” подчертавате, че лингвокултурологичната парадигма бележи „своеобразно спираловидно завръщане и разгръщане”. Това се потвърждава и от статуса на антропоцентризма, предхождащ исторически системоцентризма. Към какво е завръщането?

След дългогодишните опити лингвистиката да се вкара в прокрустовото ложе на „точна и структурирана наука“ се случва завръщането към идеята за централното положение на човека в науката. Човекът като изследовател и като обект на изследване. Като мерило, интерпретатор и арбитър.

 Лингвокултурологичният текст като че ли често остава в рамките на речника. А всъщност етноезиковата репрезентация на народопсихологията ни е и в речника, и в граматиката – в морфолого-синтактичните особености, та дори и във фонологията (напр. проявите на мекостната корелация в речта на източния българин в сравнение със западния, краесловните меки съгласни в диалектите, както и подобни диференциатори – маркери на психологизъм)?

 Не мисля, че лингвокултурологичният текст може да остане в речника. Регистрираната в речници лексика е чудесен материал за лингвокултурологични изследвания – това е така. Да ограничим обаче лингвокултурологичния текст само до речника, е неправилно, а мисля, че е и невъзможно. Прецедентните за един етнос литературни текстове, фолклорът, езикът на медиите, езикът на улицата – всички те, както и много други езикови прояви, имат „законното право“ да допринасят в качеството си на езиков материал за лингвокултурологични изследвания. Като изследовател на лексиката бих се въздържал от коментар за етномаркираността на синтаксиса и фонетичния строй на езика, но съм сигурен, че при добър подход и те имат какво да дадат в лингвокултурологичен план.

 Бележат ли различия лингвокултурните концепти, ако ги локализираме съответно в сферата на ethnologia  urbana и ethnologia  rurala?

 Смятам, че подобна локализация е ненужна. По-скоро съм привърженик на подхода на руския учен академик Юрий Степанов, демонстриран в частност в изследването му „Константи. Речник на руската култура“. Концептът има слоеве, в които можем да поместим ethnologia urbana и ethnologia rurala, ethnologia historica и ethnologia moderna. Съсредоточаването върху един от етнокултурните слоеве на концепта ще намали обема му и съответно ще изкриви лингвокултурологичния конструкт.

 В началото на февруари (по стар стил) според народния календар в райони на Източна България се празнува Петльовден. Една от съвременните думи, назоваващи мъжкия полов орган, в старобългарски означава петел. Метафоричният пренос в историческия развой на тази дума сигнализира сходството между петела и мъжкото начало. Получавате ли имейли след публикацията на „Някои употреби на нецензурното название на мъжкия полов орган в българския и в руския език” и каква е собствената Ви теза за определянето на извънтерминологичните думи, с които се назовават половите органи на човека, като нецензурна лексика.

 Досега не съм получил имейл по повод на тази публикация, което е тъжно – явно не се чете, не е актуална. Ще се радвам на отзиви, пък дори и на такива, съдържащи лексиката, станала обект на интерес във въпросната статия.

 Нямам собствена теза как става определянето на думите за полов орган като нецензурна лексика. Мога да посоча старата истина, че в езика няма „мръсни“ думи. Има думи, които хората зареждат с мръсотия и после доста смешно започват да отбягват, като не ги употребяват (табуират ги) или ги заменят (използват евфемизми). Там е работата, че след някое време и по евфемизмите полепва мръсотия и следва ново табу и нов евфемизъм: едно езиково perpetuum mobile. Това дава повод на някои автори мръсници като моя милост да разровят и да извадят на светло онова, което срамежливо е скрито под сенките.

 Пишете за монетата и банкнотата в българската лингвокултура. Еднакво ли е отношението на българина към двете форми на парична единица?

 За българина като цяло не знам. Аз бях провокиран да мисля по тази тема от баща ми. Той веднъж отбеляза, че му е много по-приятно да плати покупката си, като извади и остави две-три монети, усети допира им и чуе гласа им.

 Аз изцяло симпатизирам на монетата, защото тя е заредена с много повече история, ако щете с емоция и собствена стойност. Банкнотата е сравнително нов феномен, който възниква като ерзац на монетата, но и банкнотата ми става все по-симпатична на фона на виртуализирането на плащанията. Да платиш без предметен паричен знак, е като да замениш правенето на любов с разглеждане на материали от сайтове за възрастни.

 Да социологизираме: писали сте за соцконцептосферата. Синтезирано, какви резултати сочат анализите?

 С удоволствие бих посоциологизирал, но за целта трябва да се въоръжа с арсенал, който поне за момента не притежавам. Затова ще полингвокултуризирам, като отбележа, че соцконцептосферата е конструкт, пронизан от концепта партия (партийност). В този конструкт концептите (аз например разглеждам по-подробно труд и дом) се променят: изтъняват едни слоеве, надебеляват други, формират се трети. Що се отнася до труда например, вицът по-долу показва как в соцобществото навлиза един абсурд, а именно девалвацията на интелектуалния труд: „Татко ми е стоковед” – казва едно дете. „Моят татко е директор на складова база” – казва друго. „Моят татко пък е управител на магазин” – казва трето. Четвърто отговаря: „Моят татко е инженер”… Класът дружно се смее. „Деца – казва учителката, – не е хубаво да се смеете на чуждото нещастие!”

 Изследването на недалечния социалистически период в лингвокултурологичен план е важно и аз очаквам да се появяват все повече подобни изследвания.

 Съставител сте с проф. Максим Стаменов на сборника „Актуални проблеми на съвременната лингвистика”, посветен на големия езиковед от извъннационална величина – проф. д.ф.н. д-р хон. кауза Стефана Димитрова. Заглавието на този сборник е колкото обобщаващо, толкова и конкретизиращо. Вашето продължение по темата?

 Напълно съм съгласен с определението, което давате на професор Стефана Димитрова и нейната роля в българската наука за езика. Радвам се, че получих възможността да участвам в провеждането на конференцията и съставянето на сборника.

 Заглавието на сборника е много добре подбрано, защото отразява важен момент, дори бих казал сърцевината в научното творчество на професор Димитрова – актуалността.

 Продължението на темата можем да видим, като се обърнем към глаголната система на езика: минало – сегашно – бъдеще време. Ако допуснем, че с този сборник сме отдали дан на сегашното време, то миналото може да изглежда като „Проблеми, доминиращи различни периоди от развитието на лингвистиката“, а бъдещето – като „Бъдещи насоки на развитие и възможни решения на лингвистиката“. А ако излезем от глаголната система, може да композираме и красивото „Вечни проблеми на лингвистиката“. Сигурен съм, че българските лингвисти имат какво да споделят във всички тези „продължения“.

 А сега – бегом към патентното ведомство да не ми открадне някой хубавките заглавийца.