Доц. д-р Тодор Радев: В чистата историческа наука политическите пристрастия са недопустими

DSCN0315

Търновската конституция в известен смисъл е тържество на т. нар. „млади” от епохата на Възраждането, посочва специалистът

  Доц. Радев, публичната Ви лекция на тема „Политическата система в България (1879 – 1912 г.)”, която наскоро изнесохте в  препълнената зала „Компас” на ПУ „Паисий Хилендарски”,  привлече интереса на хуманитарната аудитория. Демонстрирахте академичен и публицистичен стил – това ли е най-ефективната комбинация, за да приближим историческата събитийност във възприемаем образ до съвременника?

 Комбинацията от академизъм и публицистичен подход е един от вариантите за по-пряка връзка на лектора (това  се отнася най-вече за университетските преподаватели в сферата на хуманитарните науки) с аудиторията. Редно е обаче да се има предвид, че този подход е приложим за определени теми, чиято „събитийност” е подходяща за изграждането на концепции чрез метода на сравнителния анализ.

 Говорейки за Търновската конституция, заявихте, че една конституция трябва да е в унисон с типа на обществото, в което функционира. Кои са пресечните точки и дисонансите на Търновската конституция с оглед на Вашата теза?

 Търновската конституция в известен смисъл е тържество на т. нар. „млади” от епохата на Възраждането. Чрез своя заразителен популизъм те се опитват да съвместят порива на българската нация към свобода чрез съответната национална държава с принципите на европейския политически либерализъм. Социалната структура в Княжество България обаче се определя от статистическите сведения за над 80 % селско население. При този аграрен обществен облик Търновската конституция е по-скоро неуместен политически експеримент. В този смисъл е редно да се изтъкне актуалната по онова време идея на Марин Дринов за временна конституция за срок от 7 години.

 Интересно прозвуча постановката, че българските консерватори от онзи период всъщност често се проявяват като либерали?

 Този извод са основава на програмните документи на Консервативната партия от 1879-1883 г., предвиждащи бърза индустриализация на българската държава според концепциите на европейския либерализъм от втората половина на ХІХ век. Същевременно идеите на Либералната партия в икономическата сфера са по-скоро консервативни, тъй като нейните водачи отстояват интересите на селячеството и занаятчийското съсловие, които съставляват преобладаващата част от българското общество и чрез тях при нормални условия се печелят парламентарните избори.

 В направената класификация на типовете партии най-вдясно сложихте Народната партия, интегрирала интелигенти и способни българи от различни сфери. Имаме ли в случая разминаване между съдържанието на понятието за народно, каквото го изразява конкретната партия, и рецепцията на това понятие в по-нови периоди от българската история?

 Разминаването е логично на фона на задължителната за политическата практика демагогия. В друг контекст все пак трябва да се има предвид разбирането, че „Народна” всъщност трябва да се мисли като „Национална” партия. Същевременно тази по същество консервативна партия се родее с европейските „народни” партии, изповядващи консервативни политически идеи. Аналогичен е случаят със съвременната политическа практика в рамките на Европейски съюз. Напълно логично общественото мнение в Княжество България е обозначило Народната партия с добилото популярност название „Народняшка партия”.

 Констатирате ли погрешно тълкуване на добили гражданственост понятия и категории, съотносим с разглеждания от Вас период?

 Погрешните тълкувания са в преобладаваща степен в сферата на журналистиката. Съзнателно не употребявам термина „публицистика” поради почти пълното отсъствие на този злободневен жанр в съвременните политически коментари в нашето Отечество.

 Говорихте и за личности като Батенберг, Дондуков, Фердинанд. Предстои ли техните фигури да бъдат преоткрити на историческата сцена?

 Обърнах специално внимание на първите двама монарси на Княжество (от 1908 г. Царство, утвърдено чрез изменението на Търновската конституция през 1911 г.) България. Дълг на българската историография е уважителното отношение към държавнотворческите усилия на княз Александър Батенберг и княз (цар) Фердинанд. Политическите им грешки и персоналните им особености не трябва да се използват за отрицание на доказания чрез архивните документи техен стремеж към обединение на всички български земи в единна национална държава. Всеизвестната отговорност на цар Фердинанд за националните катастрофи през 1913 и 1918 г. е част от целокупната вина на тогавашния управляващ политически елит.

 Политиката в новата история и новата история в политиката: какво бихте казали на най-младата генерация историци и студентите по история?

 В чистата историческа наука политическите пристрастия са недопустими. Това обаче съвсем не означава, че точните исторически примери от нашето собствено национално битие не трябва да се използват в политиката. Напротив, правилната им експлоатация би била незаменимо оръжие за една истински българска съвременна политика.