Антон Баев: Животът винаги намира начин да се измъкне свободен

Anton Baev

Да започнем с обръщението –  г-н Баев или д-р Баев поражда по-бързата Ви реакция?

Най-добре бай Антоне… Шегувам се. Вие избирате как да се обръщате, но тази работа с докторите е малко смешна. У нас доктори (извън лекарите, разбира се) са д-р Кръстев, д-р Желев и май д-р Тренчев, но той пък е лекар.

Филолог, поет, белетрист, литературен интерпретатор, д-р по българска литература. В кое сте поне процент повече?

На младини – 90% поет и 10, да речем, критик. С годините се отнема от поета, за да се даде на другите. Поетите умират млади, клише е и затова е вярно. Все по-рядко пиша стихове. Но те и самите стихове се променят – в началото са чиста емоция, после стават по-иносказателни, сюжетни, и дори с герои. А след това идва и разказването. Но като че ли, който е почнал като поет, не свършва като бъбривец. Дори прозата му е стегната, лапидарна. Ето – вече не говоря за себе си, а като критик. Много трудно можеш да разделиш един автор на докъде е поет, откъде разказвач и къде критик. Всичко е една амалгама, с различни отблясъци в годините.

През декември в Пловдивския университет бе премиерата на най-новата Ваша книга – „Суицидният синдром и героите на Павел Вежинов“. Изследването се вписва в модерните стилови и интерпретативни постановки на съвременното българско литературознание. Кога се появи идеята за тази книга?

Suicidniat sindrom i geroite na Pavel VezhinovЧестно да ви кажа, не знам къде се вписва. Дотук за българското литературознание. Студенти ме питаха как се е появила идеята. Казах им, при мен нещата са винаги лични. Не съм кабинетен учен, ако изобщо тази дума „учен” е уместна за писател човек. Та суицидният синдром… Бях ученик, когато самоубийството на най-талантливата поетеса от нашето поколение – Петя Дубарова, ме разтърси. Тя е с година по-голяма от мен и бе още тогава блестящ поет, докато ние се учехме да сглобяваме стихове. Долу-горе тогава се прожектира и филмът „Бариерата” по повестта на Павел Вежинов. Андрей Германов, малко след това мисля, издаде една книжка със заглавие „Самоубийствено живеем”. И като сложиш учебникарските примери на Ботев, Яворов, Димитър Бояджиев, цялата бохема – наша и чужда, и стигаме до поетите, от които съм се учил и познавал тук, в Пловдив – Сашо Бандеров, Добри Тонев, все самоубийствено живели… Мартирологът е дълъг, но ето още двама мои любимци – Иван Пейчев и Христо Фотев.

Новинарското писане в журналистиката цели конкретика и информативност, анализът – тълкуване и позиция, а литературоведската интерпретация освен двете особености и много семиотично кодиран смисъл. По какъв начин намирате стилистичния и семантичния баланс в текстосъздаването?

Вероятно съм придобил способността да се изразявам чрез различни езици. За поетическия код съм писал, той е най-затворената езикова структура. Научният му прилича по степен на затвореност. Това са елитарни езикови системи. Информацията се пише на езика на петокласника, така че и той да я разбира. Разказването може да смесва всякакви езици, макар увлекателният разказ да е най-сполучлив на езика на простолюдието, струва ми се.

Ревниви ли са помежду си поезията и прозата?

Ни най-малко. Казах ви, че автори, които пишат и поезия, и проза, смесват езикови кодове дори не по волята си.

Belezi ot bylgarinКъде поставихте наградата Пловдив в пространството на призовете и пространството на домашната архитектура?Dnevnik na korabokrusheneca

 

Ами те са две еднакви статуетки – едната беше за романа „Белези от българин”, другата – за стихосбирката „Дневник на Корабокрушенеца”. Една до друга са на един рафт, най-отгоре на една от библиотечките вкъщи, до пегаса от „Южна пролет” и няколко други плакета. Потъмнели са доста от времето.

 

Препрочитате ли първия си роман – „Американци“?

 Rai drug ne chakaiОтдавна не съм. По едно време щях да го предлагам за ново издание, тогава го четох. Малко преди да завърша окончателно „Рай друг не чакай”, който е нещо като продължение на аз-героя от „Американци” – емигранта, но този път – вътрешния емигрант.

Корабокрушенец ли е творецът?

Целият живот се състои от малки корабокрушения и непрекъснати спасения. Смисълът на изкуството, особено на словесното изкуство, е да спасява. Затова самото то започва с корабокрушение.

Вие сте от генерациите филолози на Пловдивския университет, чиито имена и днес са сигнал в хуманитарната общност. Доколко филологическият климат от студентските години повлия върху авторовия идентитет на Антон Баев?

„Снежни сигнали” се наричаше първата ми стихосбирка. Самият аз едва ли съм сигнал за каквото и да било. Не само студентските години, целият Пловдив ми е влиял. Моят живот мина в този град, с неговите хора. Разбира се, и с пришълците тук, дошлите от други земи. Родът ми е също такъв. Всъщност аз съм първо поколение пловдивчанин. Описвал съм тия земи, техния мирис в книгите си – земите на Тракия и на Македония. И някои чужди земи, където ме е отвявал животът за кратко.

Да предположим, че три капризни към литературата дами искат Ваши книги – кои заглавия ще им поднесете?

Зависи какво четат? Поезия, проза, студии, фрагменти… Впрочем в поезията съм писал и пиша една и съща книга, на различни свитъци, май станаха 9 досега. В прозата – „Американци” и „Рай друг не чакай” са романова дилогия. Бих им дал книжката с разкази „Жени и планети” – и заради заглавието. А вероятно романа, който предстои да излезе, надявам се, тази година.

Баща Ви – Христо Баев, ли зададе посоката към журналистиката?

По-скоро стечението на обстоятелствата. Докато бях студент, имах непоносимост към журналистиката. Но тя по онова време беше и доста различна. Бих избрал университетска кариера, но вече ми е късно. От друга страна, журналистиката разбива затворения поетически или научен код и по-лесно стигаш до разказването, историята.

Седем години бяхте главен редактор на „Марица“ – сигурно доста кандидат-журналисти се интересуват какво всъщност прави главният редактор, след като е главен в екипа?

Ами имаше доскоро такива факултативни курсове по журналистика в ПУ, там съм обяснявал. Но като че ли интересът и към тази професия намаля значително, понеже курсовете май приключиха. Така че пространен отговор тук едва ли е нужен някому. Но какво би трябвало да прави с две думи – да гледа на другия ден да не се срамува от напечатаното.

Мисията на plovdiv-online.com е изразена в слогана – свободата да четеш, пишеш и общуваш без граници. Добавяте ли нещо към тази формулировка в разговорите с колеги и приятели?

Не, не обсъждам всекидневната работа. Да говориш за конвейер, какъвто е всеки информационен сайт, няма особен смисъл. Конвейерът си върви, това му е работата. Слоганът се роди сам – когато правех сайта, това беше втората интернет медия в Пловдив, други нямаше. Интерактивният форум е истинската свобода, той преобърна на 180 градуса цялата класическа журналистика. Журналистът, публицистът отдавна няма последната дума, а читателят. Животът винаги намира начин да се измъкне свободен.