„В играта на живота“ – книга с главен герой Валентин Михов. Четивото е художествено-документално-интерпретативен факт, където присъства и  журналистът Георги Атанасов.

„В играта на живота“ със сигурност не е само автобиографична. Автобиографичното като компонет на сюжета е по-скоро илюстративен материал, съответстващ на определено време и с участието на определени хора. В тази книга гласът на Валентин Михов звучи в хармоничен акорд с личността на тълкувателя. Валентин Михов споделя и интерпретира, прави съпоставки и моделира, излива откровения, диалогизира. Художественото време е динамизирано, диалогът на героя с читателя се случва тук и сега и  това значително увеличава степените на сугестивност, обзели книгата.

От всеки диалог събеседниците явно или несъзнавано извличат акценти, а прочитайки „В играта на живота“, ние извлякохме един генерализиращ акцент – Валентин Михов: мит в реалността или реалност в митологията. Отговорите  на тази странна на пръв поглед метафора със сигурност  са няколко, но по вътрешните си правила те образуват единен мотив, потвърждаващ силното, стилното и личностното присъствие на човека и мениджъра Валентин Михов.

След гостуването му в Радио Пловдив неотдавна, след като пловдивската публика се е запознала отвътре с книгата, предлагаме на читателите и интервюто, дадено за www.novoplovdiv.com.

Г-н Михов, отново бяхте в Пловдив и казахте, че го чувствате като част от своята същност?

Да! Още в началото на моя управленчески футболен живот имах намерение Футболният съюз да е в София, управлението на Лигата – в Пловдив, Варна да е с хубавите летни турнири. Не се получи, но пък Пловдив ми е дал много. Когато съм гонил топките, „Ботев“ стана шампион (бел ред. – 1967 г., Валентин Михов е юноша от школата на ЦСКА). Сигурно съм кадем и на „Ботев“. Много приятели от „Локо“ Пд имам. Аз не ги деля отборите.

За мене пловдивският футбол е марка в България. Дербито „Локомотив“ – „Ботев“ винаги носи нещо съвсем различно от другото дерби. Има специфика, нещо, което го няма в софийските дербита, без да ги подценявам.

От едно време с много пловдивски футболисти сме приятели. Били са в ЦСКА, вдигали са нивото на ЦСКА и националния отбор.

Пловдив със спорта си, с това, което е излязло от Пловдив, е дал много! Гордост е за мене, че такива хора бяха днеска (бел. ред. – на премиерата в Пловдив) тука. Уважение за уважение, обич за обич. Видях взаимодействие, душевност, която не е без покритие. Книгата е един претекст, идват да уважат. За мене е голяма чест!

С кой номер фланелка влязохте в играта на живота?

Най-интересното е, че със 17-и, когато бях резерва в Свищов.  Иначе в ЦСКА, в детски и юношески отбори, съм играл с 8 и 10,  в мъжки отбори, като станах титуляр, с 8, 10 и 6.  Но 17-и номер! На 17-и ноември бихме и Франция, спомням си датата с много любов!

Вашата биография сочи, че с „Академик“ влизате в А група. Когато сте президент,  ЦСКА става шампион, 17 ноември 1993 г. „Парк де Пренс“ срещу Франция и много други ситуации. Определяте ли се като победоносец? 

Може би човек, който носи късмет, с позитивния си характер. Никога не съм търсил враждебност, лошото, да говоря зад гърба. Може би Бог ми се отблагодарява. Гледа отгоре и ми връща тази позитивност. На местата, където съм бил, винаги има ръст, няма спад – и в управлението, и във финансите. Не съм миропомазан, но предпоставка е добрината, че никога не съм мислил за отмъщение. Явно съм кадем!

 Периодът Ви като президент на БФС като че ли дори само той може да бъде самостоятелна книга?

Разбира се, и периодът, и тоя тандем Пловдив-София. Направихме нещо обединено, много добро, казах го и на премиерата. Имаше нещо накрая, разделихме се, но може би и моята оставка е изиграла положителна роля за бъдещето на футбола.

Още веднъж благодарност на целия Пловдив и цялото пловдивско ръководство, което ме подкерпи тогава във Футболния съюз.

В „17 крачки към безсмъртието“ Диян Никифоров описва доста интересни епизоди от футболната епопея, там с ключово присъствие е и Вашата личност. Връщате ли се често към тези моменти, които са в сюжета на майсторската техника на автора?

Връщам се най-вече в най-хубавите моменти,  то няма лош момент, лошите съм ги отхвърлил от себе си и живота ми. Лошите спомени не носят нищо.  Искам да си поправя, ако някъде съм грешил, ако съм допуснал грешка в стратегията, в дейността си, защото няма безгрешни хора. Много ми дава писателят и приятелят Никифоров. Много неща си ги споделяме и мисля, че основното е да извлечем и от моя опит, и от неговия по-малък опит, щото е по-млад човек. Да сме заедно –  двама, трима, петима: да направим една стратегия за близкото бъдеще!

Диян Никифоров и Валентин Михов

Имахте ли други варианти за заглавие на  книгата?

Имахме над 12.

Томбола ли разиграхте, или надделя Вашето мнение?

Томбола – не, Жоро (бел. ред. журналистът Георги Атанасов), в него остана последно десет, така да кажа.

И понеже сме на темата за заглавията, ако сте режисьор на филм за Валентин Михов, какво заглавие бихте сложили и с какъв кадър ще започне филмът?

Един прекалено наивен човек, вече на зряла възраст.

 С какъв кадър? С кадър, в който всички ме благославят и се радват с мене, и когато излизам от вратата, често го казвам: „Изчакайте да мина 20 метра, за да започнете да плюете!…“.

Златно поколение плюс футболен шанс или нещо друго е определението за четвъртите в света?

Четвъртите в света бяха съчетание от манталитет, много можене – те са можещи хора, всеки от тях е лидер и може да поведе отбора.

Това съчетание заедно с Пената и моя милост донякъде – ние не пречехме на момчетата да си свършат работата и те си я свършиха безупречно.

 Цесекар сте, но има ли други български футболни клубове, които адмирирате като чисто футболен човек?

Аз съм цесекар, но имам акции в „Левски“. Един от основателите съм на националния клуб „Гунди“, тъй като Гунди е една велика личност. Младите хора не знаят, но аз знам, и на него съм гонил топките. Работил съм в „Славия“, в Ловеч, когато не беше „Литекс“, от други отбори съм имал оферти, дори  от пловдивчани, но не се получи.  Може да се наложи да помагам на някой пловдивски отбор.

Нещо от книгата – откога се надбягвате с времето?

А, надбягвам се! Явно, че съм изпреварил времето, защото 90-та година това, което ми помогна, че си промених манталитета в едно прекрасно предпирятие: Кореком, с много учители там. Всеки един от търговците ми беше учител. Като влязох във футбола – без да се хваля, бях по-напредничав, с три-четири години, с такива способи, с такава стратегия, още тогава бях решил да правим успоредно акционерно дружество, не като сега, най-грешното, което е направено и което го споделих и днеска ( бел. на ред. – на премиерата).

Мисля, че бях изпреварил времето, и когато станах член на борда на Европейската лига, самият шеф сър Дейв Ричардс ми каза: „Вальо, ти си далеч, далеч!… “. Те ме гледаха като равностоен партньор, равностоен приятел, докато в България – това, което Ви казах: едно пред тебе, зад гърба ти – различно.

Европейците ме приеха като европеец, в България винаги се знае – плюене, комплексарщина, това е разликата. Приятелите ме знаят. Аз не се срамувам и не се страхувам.
Всеки да говори, каквото си иска. Аз не искам да бъда обичан от всички, няма може би да съм мъж!

Мегазвездата Христо Стоичков готви световно шоу, предстоящо в София през май.  По различен ли е разговорът Валентин Михов –  Христо Стоичков?

И досега той ми казва „Бат’ Вальо“. Христо е един гениален футболист. Това, което го има в характера, той си го има, затова е гениален. Ако беше хрисим, може би щеше да стане пианист. А той стана велик футболист благодарение на себе си, на своите треньори. Аз съм щастлив, че го познавам.

Откъде тръгна обръщението на галантния кавалер на топката Димитър Якимов към Вас с „тате“, а Вие към него със „сине“, което разкривате в книгата?

Аз поддържам много ветерани. Направихме сдружение Национални футболисти ветерани. Събрахме доста пари, над 600 хиляди лева. Освен към всички ветерани към него си имам особено чувство, помагам му. И може би в тази постоянна помощ в един момент, на един рожден ден, ми  вика: „Ти си ми като татко“ и ми каза „тате“. Оттогава му викам „сине“. Якимов е велик футболист!

Трите думи, с които ще очертаете тригълника на успеха – за българското бъдеще, бъдещето на футбола  и спорта у нас?

Манталитет, стратегия и управлеченски опит!

Не са и три думи. В България има много малко управленци. Много богати хора, които не могат да си управляват парите. Комплексарщината, завистта, подлостта, предателството в България върлува. То е като епидемия.

Е, не можах да се променя. Аз останах добронамерен, самарянин на 62-годишна възраст, който е готов да помага всеки един момент на хората.  Дай боже някой да ме попита за съвет, защото в България явно – пак повтарям – комплексите са нещо много сериозно.

 Те се срамуват да ме попитат, щото знам повече от тях.