Панайот Стефанов и Илия Димитров от Нула 32: Между тепето и реката е еуфорията на ежедневието, а есето – най-подходящият жанр за концепцията ни

Panajot Stefanov i Iliia Dimitrov

Панайот Стефанов е главен редактор, Илия Димитров – редактор на списание Нула 32. Визията на изданието е на Атанас Янков. Преди няколко дни екипът на Нула 32 промотира десетия брой. Той  е посветен на махленския човек, а ние написахме „Списание избра махленския човек”. Ето и какви отговори избраха  двамата автори-редактори за интервюто, дадено за novoplovdiv.com.

 „Нула 32” – кодът на Пловдив и за читателя всичко е ясно?

И. Д.: На пръв поглед може би. Но ако читателят прехвърли повече от броевете на НУЛА 32, навярно ще забележи, че Пловдив е само една от духовните географии, върху които нещата, за които ни се пише, могат да се проектират. А и неслучайно нулата е ословесена: тя е едновременно нищо и начало –  симбиоза, която никак не е лесна. Преди десетина години на пловдивското дерби една от агитките вдигна плакат За да ви чуем, наберете 032. Може би с НУЛА32 повече хора наострят слух, за да чуват.

premiera

 П. Ст.: Да, но само ако става дума за имплицитния ни читател, иначе – не. На голяма част от по-младата ни аудитория никога не ѝ се е налагало да завърти шайбата на стария телефон, а такси вече можеш да си извикаш и без да изписваш кода пред номера, и общо взето за немалко хора, така подредени, тези цифри звучат непонятно. Както и за хора от други градове. Мислим за името си като за ключ, като парола за града, срещу която получаваш достъп до него, и вярваме, че е така. Поставили сме знак за равенство между нас и идеалния ни читател, защото смятаме, че с него сме едно и също нещо. Пишем това, което на нас много ни се е искало, но не сме успели да прочетем никъде другаде. Целта ни е да запълним тази празнина в пейзажа. И знам, че сме на прав път, тъй като имаме привилегията ежедневно да се оглеждаме в компанията на аудиторията ни и да общуваме с нея. Пловдив не е голям град.

 Десетте броя досега улучват ли десетката на читателския интерес? 

И. Д.: Мисля си, че по-важната част от работата със сравнително публичното слово е да успяваш да насочваш и дори да формираш интерес. А бягството от масовия интерес донякъде уравновесява пластовете на града и носи нови читатели.

 П. Ст.: Ако тя означава статистика, то някои броеве със сигурност са по-успешни от други. Ние обаче не се интересуваме особено от това, защото знаем, че всяка една от десетте ни теми по свой начин е улучила десетката си, успяла е да достигне докъдето и до когото трябва. В това сме убедени, защото не гоним големите числа, а по-скоро последователността и надграждането в градоусещането на аудиторията ни. Днес вероятността човекът, започнал да чете Нула32 заради „Клементинци“, също така да е прочел и „Малкият Париж“ и да се е задълбочил във фотографията поради „Светломер“, е голяма и разбираме това от обратната връзка, която получаваме. Защото всичко това е Пловдив, това е приоритетът на интерес, поради който всеки посяга към списанието. В този смисъл читателите ни се увеличават с всяко следващо тримесечие, което означава, че отговорът на въпроса е положителен.

nad neshtata

Пишещите от Вашата генерация обикновено правят сайтове, блогове или друг тип електронни издания, а вие – списание: търсите близостта  до традицията…

 И. Д.: Да. Дигитализацията на медиите и общото ни живеене е велико нещо, което обаче ни скрои един кофти номер, без да се усетим. Подмами ни със свободата да сме по-малко отговорни към това, което помним и пишем. От друга страна– хартиено списание е вечна класика и това обяснение би трябвало да изчерпва всичко.

 П. Ст.: Вече и баба ми може да си направи блог за готварство например и съм сигурен, че дори и без да подмята непрекъснато „дигитален маркетинг“ наляво-надясно, само от приятелките си ще успее да създаде и прилична аудиторията. Това днес кажи-речи всеки го може и тъкмо поради това начинания като изброените ще продължават значително да олекват. На хората тези неща постепенно им омръзнаха, дори малко ги подлудиха и виждаме, че сега в световен план има завръщане към старите навици на живеене, един от които, разбира се, е хартията.

Къде повече усещате своя Аз – в тексторедакцията или в текстописането?

 П. Ст.: Текстописането, но все пак не можеше да издаваме списание, без то да има редактори.

И. Д.: В текстосебепознаването в написаното от друг. Мисля, че в това е по-важната причина да се пише. Докато писането е дъска, която случайно си намерил на улицата, но незнайно защо мислиш, че някога може да ти потрябва. Редакцията е шкурката.

 Слогънът Стил и култура сигнализира самодефиниция на екипа за същността на изданието. Съгласни ли сте?

 П. Ст.: Да. Иска ни се тези две думи моментално да задават на бъдещия читател посоката на изданието ни и търсенето на техните значения в пловдивския контекст – вкус, мода, фолклор, лайфстайл, жаргон дори.

 И. Д.: Най-културно ще е да отречем, какъвто е неписаният кодекс на градския джентълменски аристократизъм, който сега ми хрумва, че ще е хубаво да напишем. Културата е малко скучна без стил в нея, както и обратното.

 С коя метафора предпочитате да опишете гласа на фотографията?

 И. Д.: Навярно е бряг, който много наложително трябва да си спомни всички вълни, разбили се в него.

П. Ст.: Аз ще остана верен на клишето и на отколешния навик на света да кръщава разни работи на гръцки – фотографията е да рисуваш със светлина, разбира се. С доза случайност в решаващия момент, по Картие-Бресон.

Публикувахте „Тепето като ритуал”, тепетата ли са ритуалните знаци от емоционалния кодекс на пловдивчани?

 И. Д.: Гледаш пловдивския герб и виждаш тепета, под тях река и нищо по средата. Между тепето и реката е еуфорията на ежедневието, а ритуалността е необходимото бягство и намигване към това, отвъд него – кога покрай реката, кога над тепето.

tepeto kato ritual

Къде е разположено тепето Нула 32?

 И. Д.: Нула 32 е онази полусрутена пейка на Сахата, на която влюбените стоят и гледат с часове, след тях идват смеещи се хора с алкохол, а на сутринта човек от нищото се опитва да открие чайките по звука им.

П. Ст.: Има едно малко възвишение в задния двор на Строителния, в Каменица,  за мен това е тепето на Нула 32.

Какво битие щеше да има вашето списание, ако есеистиката не бе се настанила толкова нашироко в съвременната жанровост на българските текстове?

 П. Ст.: Предполагам – същото. Не сме се стремели да отговаряме на тенденции, но есето е най-подходящият жанр за нас с оглед на концепцията и целите ни.

В предговора на „Светломер“ го определихте като  най-парадоксалния брой: израз на интуитивна творческа реакция или  аргументирана теза?

 И. Д.:  „Светломер“ можеше с почти същия успех да бъде и албум единствено с фотографии. Понякога си мисля дали думите към функциите на светлината не са напълно излишни, но в следващия момент се разубеждавам, защото на тъмно словото се оказва по-устойчиво. Както каза и Иван Кулеков в самия край на броя – „Когато няма светлина, се пише. Пише се, че няма светлина”.  Затова и изпаднахме в колебанието на парадоксалността да пишем за неща, за които може и да не се пише.

Svetlomer

 След като написахте за историите с мирис на фиксаж, да направим аналогия между системите замисъл –проявител – фиксаж в класическата фотография и  замисъл – текст –стилизационна колоризация в текстосъздаването. Имат ли пресечни точки двете системи?

 И. Д.: Пресечните точки са там, където е най-лесно нещо да се обърка. А в двете системи има достатъчно поле за грешки. И при двете невинаги знаеш какво ще излезе накрая. И при двете може да преекспонираш и да манипулираш. Но въпреки това продължаваш да опитваш, докато не видиш, че общото между тях е замисълът. Един замисъл, който във всеки нов момент можеш да решиш, че ти е достатъчен сам по себе си и от него не трябва да следва нищо.

 П. Ст.: Разбира се, но докато при работата със словесността винаги можем да останем на изходна позиция и това да е достатъчно, то в полето на визуалното накрая винаги има резултат, добър или лош, който да онагледява и продължава замисъла. В системата на текстосъздаването пък често можем да започнем и отзад напред.

premiera svetlomer

 „Светломер” и „Махленският човек” са в интересна взаимовръзка. Ако преформулираме обаче в „Светломерът на махленския човек”, колко сюжетни линии ще се образуват? 

 П. Ст.: Лично за мен – само една. Махленският човек също мери светлината, но по друг начин. Повече той живее и се стреми към тъмнината, когато се сбъдва по-махленската част от денонощието. Така казано, махленският човек би използвал светломера си погрешно, но не е ли и самият той всъщност една щастлива нередност в системата?

И. Д.: Една единствена – историята на светлината, обречена рано или късно да изгасне. Което звучи като някакъв странен космогеничен мит. Но светлината в махалата е за кратко и много минала, та ако махленският човек не натисне спусъка в точния момент, рискува да потъне в тъмнината на хаоса. Но пък ако го натисне, представете си само какъв кадър ще бъде…

mahlenskiiat chovek

В социалните медии нарекохте „Махленският човек” Махленеца: отъждествяването на списанието с човека от махалата само продукт на абстрактност ли е, или първоизворът на словесността иде именно от махалата?

 И. Д.: Махалата въобще е първоизвор на много неща – не само чисто житейски на поредния нов член на света, но и на неговите най-ранни смисли, които често опират до приятелите, които те чакат в края на улицата. Интересно е, че и най-последните човешки смисли най-вероятно са същите. Това ме кара да си представям махленската, често неизказана, словесност като цикличност, като фундаментално светоусещане, към което човекът има нужда непрекъснато да се завръща, за да продължава да живее.

Казахме за тепето като ритуал, как се вписва в ритуалността махалата?

 П. Ст.: Сама по себе си махалата е изтъкана от дребни ежедневни ритуали, които в съвкупността си образуват и изпълват със смисъл живота в нея. Но нека тук дадем думата и на Махленския човек, с когото разговяхме в последния ни  брой: „И до ден днешен, когато изляза, мога да вдишам същия онзи стар махленски въздух, да го усетя и да се огледам в хората му. Няма промяна. В махалата триста шейсет и пет пъти в годината през теб минава един и същи ден. Затова и непрестанно преживявам спомените си, защото се повтарят. Те са един безкраен момент тук“.

И. Д.: Трудно, малко и незабележимо, микрокосмически дори. Но пък далеч по-лично. Махалата е неканонизирана от чуждите, което я прави форма на малък храм, единствено за теб и още няколко посветени.

 Ако сега стартирате това списание, отново ли Нула 32?

 И. Д.: Отново. Има много неща за казване, два пъти повече за доизказване и безброй повече за казване по нов начин. И много нули, достойни за тепета.

П. Ст.: Приподписвам.

Nula 32