Журналистът Мишо Гръблев: Иска ми се хората, които четат „Как да стана радиоводещ”, много да се забавляват

Zhurnalistyt Misho Gryblev

Мишо Гръблев е сред обичаните ефирни гласове. Разпознаваем с „Тринайсетият час” по радио „Пловдив” и от сутрешния блок „Добро утро с БНТ 2”.

 Популярно име в журналистиката, през 2014 Гръблев издаде „Как да стана радиоводещ”. В атрактивен стил, където есеистичната техника и увлекателното сюжетиране се преплитат, авторът задържа читателското внимание.

Лято е, усетихме стихията на „Пловдив чете”, а сега ви срещаме в това интервю с Мишо Гръблев.

 kak da stanaradiovodesht„Как да стана радиоводещ” е интересно заглавие не само за устремилите се към радиожурналистиката, но и за всички, които проявяват пристрастие към хубавото четиво.

  Г-н Гръблев, как започна писането на книгата?

Донякъде случайно и по-скоро като есе на тема как се прави интервю с гост в живо предаване. Постепенно добавях още теми, които също разработвах поотделно. А през цялото време събирам смешни истории и гафове от моята работа…

Накрая погледнах резултата и се оказа, че имам обем за нещо по-голямо. Всъщност общо минаха четири години от началото до изданието, което днес е факт.

Има ли момент в книгата, който задължително трябва да бъде препрочетен, анализиран, преосмислен?

Тайничко се надявам цялата книга да бъде препрочетена, защото на пръв поглед правят впечатление едни глави (например забавните истории и ефирните гафове). На втори план обаче се опитах да дам реални практични съвети дори на действащи активни радиохора как да направят предаванията си по-близки до слушателя. На трето място имам готови концепции за бъдещи предавания, които съм сигурен, че рано или късно ще се случат и в нашия ефир, така както ги има вече в американските радиа. Така че давам наготово ноу-хау, от което читателят може да се възползва в реалната си реализация като журналист в електронна медия. Такъв е примерът със смесването на свещените територии в момента – новини + музика + шоу. В Америка и в Англия отдавна има радиостанции, в които новините не са статично изреждане на факти, а са постоянно коментирани и дори иронизирани в реално време, докато новинарят още ги чете. Това предстои в българския радиоефир и аз съм дал примери как може да се осъществи. Сигурен съм, че на първо четене не всички тези нюанси ще бъдат забелязани.

 Да приемем ситуация, където дете ви пита как да стане радиоводещ и трябва да му отговорите с една дума, коя ще бъде тя?

Не мога с една дума, защото това противоречи на радиото и на работата като радиоводещ изобщо. Не може с една дума. Ако мой гост ми отговори с една дума, ще го гръмна, или по-скоро ще Се гръмна, както имам разказана подобна случка (макар че очевидно не съм се гръмнал). Но на всеки бих казал, че Смелостта е всичко. Ние сме забравили тази дума и обикновено описваме с нея трети лица. А кога ние ще бъдем смели и били ли сме смели някога, не мислим. Така и децата не са смели. Някакси твърде отрано започват да приличат на възрастните, които им обясняват, че трябва да си знаят мястото. Когато пораснат, те вече си знаят мястото и затова са апатични, неинициативни и не експериментират. Е, аз бих им казал да бъдат смели и винаги да бъдат там, където някой им казва, че не им е мястото.

 Може ли да кажем, че съдържанието на тази книга дава насоката, а нейното ненаписано продължение е кандидатите за радиоводещи да се превърнат в обичани студийни гласове?

 Да, защото аз наистина вярвам, че с малко талант, малко късмет и много труд и увереност всеки може да се превърне в „обичаен“ радиоглас. А оттам нататък от него зависи дали ще бъде запомнен и с нещо друго.

 „Как да стана радиоводещ” препълни Концертната зала на радио „Пловдив”, когато я представяхте. Много ли са читателските обаждания и в ефира, по Фейсбук, по възможните комуникационни канали?

 Да, получавам отзиви от читатели по всички възможни начини. Имам лична Фейсбук страница, а отскоро и самата книга си има такава. Така че съм лесен за откриване и за комуникиране. Но повече очаквам някой да прояви интерес, аз не обичам да се натрапвам, било през ефира, било по другите инфоканали.

След излизането на това интересно заглавие дадохте и няколко интервюта за електронни медии –  като водещия Мишо Гръблев ли се чувствахте пред микрофона в тях, или като гост, чиято книга представят? (http://bnr.bg/hristobotev/post/100309913; http://bnt.bg/part-of-show/kak-da-stana-radiovodesht-sa-vetite-na-misho-gra-blev)

 Много ми е странна тази роля на интервюиран и донякъде ме притеснява, че не мога да владея обстановката и не мога аз да водя разговора. Явно съм свикнал аз да питам. Така че се чувствам напълно като гост – леко притеснен и в неведение какво ще се случи.

 Misho Gryblev i dotsent Velin Stanev Доцент Велин Станев посочва, че книгата не е рецептурник. Макар че в заглавието ясно сте дефинирали целта и функциите й, как бихте я представили, ако сте презентатор на „Как да стана радиоводещ”?

При представянето на книгата

Снимка: Иван Кърчев

 По-скоро ще кажа какво ми се иска читателят да си помисли, докато я чете, а не толкова аз да я рекламирам. Иска ми се много да се забавляват, хората, които четат тези страници. Негативното напоследък е много повече в нашия живот, а аз искам да им кажа, че може и с усмивка. На колегите (настоящи и бъдещи) бих искал да кажа, че го правим не за себе си, а за слушателя, така че трябва постоянно да си го представяме и да мислим какво на него ще му хареса. Например-  докато пишех тази книга, а не исках да изтъкна себе си, а исках да представя на читателя своите гафове и грешки. Всъщност една голяма част от книгата описва как Не трябва да се държи един радиожурналист. Но това е един опит да помогна на слушателя да формулира своите критерии за доброто радио, за качествените радиоводещи, като въобще не твърдя, че аз съм от тях. Оставям той да прецени, но да знае как трябва и как не трябва да се работи. Дано да съм го постигнал.

Днес отново ли бихте започнали като радиоводещ?

 По-скоро не, но отговорът на този въпрос е достоен за отделна книга и тя ще се съсредоточи върху всички глупости, които се случиха в тази страна и за мое съжаление те станаха пред очите ми през последните осемнайсет години – точно откакто работя като радиоводещ.

В тринайсетия час вечер ли творите най-добре?

 Не е моя мисъл, ще я перифразирам съвсем свободно. Жената на писателя никога не може да разбере, че докато той зяпа през прозореца, той всъщност работи. Който работи в медия, няма почивен час. Винаги си на работа. Винаги си със събитието, с предаването, с госта. Така че аз се подготвям постоянно, а не само вечер, независимо от това – дали е настъпил отвъдфаталният тринайсети час.

Ваши почитатели споделят, че се възхищават на свежия  ви ефирен глас, а според колеги от гилдията принос за него има и дамата до Вас? Къде истината?

Истината, както знаем, е в литературата. А изводите от страниците на дебелите книги са, че една жена може да направи чудеса с хората в обкръжението си, респективно с мъжа до нея, или да не направи нищо. На мен като замесена страна ми е трудно да определя аз къде съм, но определено се вижда, че не съм в нищото…

Пишете белетристика, имате награда от конкурс, и то първа, белетристът и журналистът май си взаимодействат видимо в „Как да стана радиоводещ”?

Така се получи като краен резултат. Когато започнах тази книга, не смятах да пиша нито учебник, нито сборник с разкази. Накрая резултатът е нещо по средата. Но на вашия въпрос мога да отговоря много лесно, защото и в българската литература и в световната много писатели са били и журналисти. Явно в един момент журналистическите форми не са достатъчни да кажеш всичко и прибягваш до литературните. Може би и заради журналистическата нетрайност. В медиите „срокът на годност“ на един текст (новина, интервю) е твърде кратък. А по радиото, той е само докато е в ефир. Вчера може да е станало чудесно предаване, но днес то вече е забравено дори от самия водещ. При писания текст не е така, но и отговорността към него е по-голяма. Така че може би трябва да се търси „златната среда“ между мимолетен ефир и писан текст, а такава колаборация е напълно възможна за един журналист. Затова може би често хора от медиите се занимават и с писане на книги. Изкушаващо е!

 Книгата бе представена и в Бургас. И гларусите ли чуха посланията?

 Бургас е любимият ми морски град. Той много ми напомня на Пловдив, само че има и море. От две години там работи Радио Бургас като част от Българското национално радио и мога да кажа, че най-после и бургазлии получиха качествената радиостанция, която заслужават. Адмирации за колегите там и поздрави за чудесната старинна реставрирана сграда, в която много романтично се е разположило радиото.

 Издайте нещо пикантно от „Тринайсетият час”?

Когато предаването трябваше да стартира (на 13.03.2000 г. от 13.00ч.) две седмици подготвяхме клиповете за него. В деня след първото излъчване, т.е. на 14.03.2000г., осъзнах, че във всички десет клипа аз казвам началната дата на предаването. Така че цялата работа и всички клипове трябваше да ги направим отново, а първото предаване остана в историята с индивидуални клипове по дата и дори час. Не правете така своите клипове!

Направихте и сайт kakdastana.org. Подробности по него?

 Да. Сайтът предлага основно книгата дава повече информация за нея. Има ценни подробности от една книга, които остават скрити за читателя обикновено. Например към книгата има няколко чудесни рецензии, които намериха място в сайта. Там също така всеки може да се свърже директно с мен, да ми зададе въпрос или дори да поръча книгата ми с автограф от автора. Не във всички градове има книжарници, в които предлагат „Как да стана радиоводещ“, така че интернет запълва тази празнина. А в момента подготвям и издание като електронна книга за всички българи в чужбина, защото материалното тяло на книгата е твърде трудно и скъпо да бъде пренесено през големи разстояния.

Всъщност интернет дава една уникална възможност за писателя да се свърже със своите читатели. И това е нещо, за което биха ни завидели всички класици на словото, защото няма по-голямо изпитание за един автор от директната среща с читателя си. Винаги съществува притеснението „Ами ако…!“. Така че аз се отдавам на тази тръпка и всеки с интерес чета писмата си и винаги преди отваряне на поредния имейл си казвам „Ами ако…?“.

Един изненадващ въпрос: защо не отказахте интервюто?

Защото на мен са ми отказвали и знам какво е усещането! Бих се постарал да не го причиня на друг колега, но вероятно все някога ще се случи.